— Джакомо е направил най-логичното нещо, което е можел да направи. Когато е напуснал жилището под наем, е дошъл тук. Спал е върху завивката. Но къде са двата куфара, които е носел със себе си? — запита се Монталбано.
Потърсиха ги в таванското помещение, в стаичката под стълбището. Нищо. Затвориха вратата и за всеки случай направиха обиколка на вилата. На задната й стена имаше желязна вратичка, в горната част с решетка, за да може оттам да влиза въздух. Монталбано я отвори. Беше нещо като килер за инструменти. Сред тях бяха и двата големи куфара.
Изнесоха ги навън, защото помещението беше твърде малко. Не бяха заключени. Монталбано взе единия, а Фацио другия. Не знаеха какво търсят, но въпреки това започнаха да ровят. Чорапи, ризи, кърпички, костюм, шлифер. Спогледаха се. Напъхаха как да е в куфарите всичко, което бяха извадили навън, без да разменят нито дума. Фацио не успяваше да затвори своя куфар.
— Остави го така — заповяда му комисарят.
Върнаха ги вътре, затвориха отново вратичката, градинската врата и потеглиха обратно.
— Комисарю, тази история никак не ми вдъхва доверие — каза Фацио, когато наближиха Вигата. — Ако този Джакомо Пелегрино е тръгнал на дълго пътуване за Германия, как така не си е взел дори едни гащи за смяна? Струва ми се, че изобщо не е приемливо да си е купил всичко чисто ново.
— Има и още нещо, което не се връзва — отвърна Монталбано. — Логично ли е според теб в куфарите да не намерим нито лист, къс хартия, писмо, тетрадка или бележник?
Вече във Вигата комисарят пое по една тясна улица, която не водеше към полицейското управление.
— Къде отиваме?
— Отивам да се видя с бившата хазяйка на Джакомо, ти обаче вземи колата ми и я закарай в службата. Когато свърша, ще се върна пеша. Не е много далече.
— Какъв е този шум? — попита зад вратата госпожа Катарина с глас на болен от астма кит.
— Монталбано съм.
Вратата се отвори. Показа се някаква чудовищна глава, обсипана с пластмасови ролки за коса.
— Не мога да ви поканя, защото не съм за пред хора.
— Извинете ме за безпокойството, госпожо Катарина. Само един въпрос: колко куфара имаше Джакомо Пелегрино?
— Не ви ли казах? Два.
— И нищо друго?
— Имаше също и чанта, но малка. В нея държеше документите си.
— Знаете ли за какви документи става дума?
— Според вас аз такъв човек ли съм, от тия, които надничат в нещата на другите? Каква съм аз, някакво невъзпитано същество ли? Клюкарка?
— Госпожо Катарина, как изобщо може да ви мине през ума, че аз мога да си помисля подобно нещо за вас? Имах предвид, че понякога се случва човек, намирайки отворена чантичка, да хвърли едно око вътре в нея, просто така, случайно, неволно…
— Само веднъж ми се случи. Но съвсем случайно, ей! Вътре имаше много писма, листове, изпълнени с цифри, тефтери и малко от онези черните предмети, които изглеждат като малки плочи…
— Дискети за компютър?
— Да, неща от този род.
— Джакомо имаше ли компютър?
— Имаше. Винаги го носеше със себе си в специална чанта.
— Знаете ли дали е влизал в интернет?
— Комисарю, не разбирам нищо от тези неща. Но си спомням, че веднъж, когато трябваше да му се обадя за водопроводната тръба, която се беше пробила, го набрах, но телефонът му даваше заето.
— Извинете ме, госпожо, защо е трябвало да му се обаждате, вместо да слезете един етаж по-надолу и…
— На вас може и да ви се струва шега работа слизането по стълбите, но на мен ми тежи.
— Не помислих за това, извинете ме.
— Обаждах се няколко пъти, но все ми даваше заето. Тогава набрах смелост, слязох и почуках. Казах на Джакомо, че сигурно не е затворил добре телефона си. Отговори ми, че дава заето, защото е свързан с този — интронет.
— Разбрах. Чантата и компютъра също ли си ги отнесе?
— Разбира се, че си ги е отнесъл. Какво друго да прави, на мен ли да ги остави?
Отправи се в лошо настроение към полицейското управление. Безспорно нямаше как да не е доволен, че документите на Пелегрино съществуват и че вероятно ги е отнесъл със себе си, но страхът да не би отново да си има работа, както вече му се беше случвало при казуса, наречен „Екскурзия в Тиндари“, с компютри, дискети, дискове и подобни досадни неща караше стомаха му болезнено да се свива. Добре, че беше Катарела, който би могъл да му помогне.