Разказа на Фацио всичко, което беше научил от госпожа Катарина както при първата, така и при втората им среща.
— Добре — каза Фацио, след като помисли малко над казаното. — Да предположим, че Пелегрино е избягал в чужбина. Първият въпрос е: защо? Той не е бил замесен пряко с мошеничествата на Гаргано. Само някой неврастеник като покойния земемер Гардзуло би могъл да си го изкара на него. Вторият въпрос е: откъде е намерил пари, за да си построи красивата виличка?
— От тази история с вилата стигам и до заключението — каза Монталбано.
— Какво заключение?
— Че Пелегрино е искал да се покрие за известно време, но въпреки това е имал намерение рано или късно, по-точно — когато духовете се поуспокоят, да се наслаждава на спокойствие на вилата си. Иначе защо му е трябвало да я строи? Освен ако не се е намесила някаква неочаквана причина, която да го е принудила да избяга може би завинаги, без да му пука повече за вилата.
— Има и нещо друго — подхвана Фацио. — Логично е човек, който напуска страната, да вземе със себе си документи, бумаги, компютър. Но не мисля, че тръгвайки за Германия, взема и моторчето си, ако изобщо е отишъл там.
— Обади се на чичо му и разбери дали не го е оставил при него.
Фацио излезе и след малко се върна.
— Не, не го е оставил, нищо не знае за него. Вижте, комисарю, чичото започва да става подозрителен. Попита ме защо се интересуваме толкова от племенника му. Изглеждаше ми разтревожен, като последния бунак се е хванал за историята с отиването по работа в Германия.
— А ние останахме с пръст в устата — завърши комисарят.
Настана мълчание като след изгубен мач.
— Все още не е късно да се направи нещо — реши в един момент Монталбано. — Утре сутринта обиколи банките във Вигата и се опитай да разбереш в коя от всички Пелегрино държи парите си. Със сигурност ще е различна от онази, която е обслужвала Гаргано. Ако имаш някой приятел в нея, пробвай да разбереш колко пари има и дали внася и други суми, освен заплатата си. А, още една молба: как се казваше онзи, който вижда летящи чинии и триглави дракони?
Преди да му отговори, лицето на Фацио придоби недоумяващо изражение.
— Казва се Антонио Томазино. Ама, комисарю, имайте предвид, че този е луд за връзване, на него не може да се гледа сериозно.
— Фацио, какво прави човек, когато е много тежко болен и лекарите разперват ръце? Само и само за да не умре, е готов да прибегне до някой магьосник, шаман или шарлатанин. А ние, скъпи ми друже, в тази част от нощта, струва ми се, сме на смъртно легло по отношение на това разследване. Дай ми телефона му.
Фацио излезе и се върна с лист в ръката.
— Това са неговите доброволни свидетелски показания. Казал е, че няма телефон.
— Има ли поне дом?
— Да, господин комисар. Но е трудно да стигнете до него. Искате ли да ви направя нещо като карта?
Докато отваряше вратата, забеляза, че в пощенската му кутия има плик. Взе го и разпозна почерка на Ливия. Но не беше писмо, вътре в него имаше само една изрезка от вестник, интервю с някакъв много възрастен философ, който живееше в Торино. Обзет от любопитство, реши да го прочете веднага, преди още да е открил какво му е оставила в хладилника племенницата на Аделина. Разказвайки за семейството си, философът казваше:
— Когато дойде старостта, по-голямо значение имат чувствата, отколкото идеите.
Апетитът му веднага изчезна. Ако за един философ настъпва момент, когато отвлечените разсъждения имат по-малка стойност от обичта, колко ли може да струва за едно ченге на прага на старостта полицейското разследване? Това беше скритият въпрос, който Ливия му поставяше, изпращайки му тази вестникарска изрезка. И с неохота трябваше да си признае, че и за него съществуваше само един отговор: полицейското разследване имаше по-малко значение от чувствата. Спа лошо.
В шест сутринта вече беше излязъл от вкъщи. Очертаваше се хубав ден — небето беше безоблачно и ясно, нямаше вятър. Беше оставил начертаната от Фацио карта на седалката до себе си и от време на време я поглеждаше. Томазино Антонино или Антонино Томазино, да му мисли той как се казва, живееше на село — в землището на Монтереале, и не беше много далече от Вигата. Единственият проблем за Монталбано беше изборът на правилния път, защото по тия места беше много лесно да се загубиш, тъй като наподобяваха на пустиня без нито едно дърво, белязана от коларски пътища, пътеки, следи от вериги, накъсана тук-там от селски къщурки и някоя и друга вила. Кътче, което всячески се противеше да бъде презастроено с подредени в редици малки вили, ала вече започваха да се виждат първите белези за това колко безсмислена беше тази съпротива: изкопи за водопровод, осветителни и телефонни стълбове, трасета на пътища, достатъчно широки да се разминат две коли. Въртя се три или четири пъти из пустошта, връщайки се винаги в изходната точка, защото картата на Фацио беше твърде обща. Като разбра, че се е загубил, се насочи решително към някаква постройка, наподобяваща голяма селска къща. Спря и слезе. Вратата й беше отворена.