— Има ли някого?
— Заповядайте — каза му женски глас.
Влезе в голямо и добре поддържано помещение, нещо като хол и трапезария, изрядно подредено със стари, но излъскани мебели. Спретната шейсетгодишна госпожа, облечена в сиво, пиеше кафе, а кафеварката върху масата изпускаше пара.
— Само да ви попитам нещо, госпожо. Бих искал да разбера къде живее господин Антонино Томазино?
— Тук. Аз съм съпругата му.
Иди разбери защо, беше си представял, че Томазино е някакъв скитник или в най-добрия случай някакъв селянин, застрашен вид, защото селяните бяха на изчезване.
— Аз съм комисар Монталбано.
— Познах ви — каза госпожата, посочвайки телевизора в ъгъла, като кимна с глава към него. — Отивам да повикам съпруга си. Междувременно изпийте едно кафе, приготвям го силно.
— Благодаря.
Госпожата му сервира кафето, излезе, но почти веднага се появи отново.
— Съпругът ми каза да отидете при него, ако това не ви затруднява.
Преминаха по белосан коридор и жената с кимане го насочи да влезе във втората врата вляво. Озова се в истински кабинет с големи лавици за книги и стари мореплавателски карти по стените. Мъжът, който се надигна от креслото и го пресрещна, беше около седемдесетгодишен, висок и изправен, облечен в елегантен блейзър, с очила и хубави бели коси. Вдъхваше респект. Монталбано си беше внушил, че ще се озове пред някакъв полуидиот с изплашени очи и стичаща се от ъгъла на устата лига. Затова се изненада. Сигурно ли беше, че не е станала някаква грешка?
— Вие Антонино Томазино ли сте? — попита.
И би му се искало да добави за по-голяма сигурност: „Онзи, лудият за връзване, който вижда чудовища и летящи чинии?“.
— Да. А вие сте комисар Монталбано. Заповядайте! — покани го да седне в удобен фотьойл. — Казвайте, на ваше разположение съм.
Но точно в това се състоеше затруднението му. Как да започне разговора, без да обиди господин Томазино, който му изглеждаше твърде нормален човек?
— Какво четете?
Въпросът, който излезе от устата му, беше толкова тъп и абсурден, че чак се засрами от него. Томазино обаче се усмихна.
— Чета така наречената „Книга на Роджър“, написана от арабския географ Ал Идриси13. Но вие не сте дошли дотук, за да ме питате какво чета. Дошли сте, за да разберете какво съм видял през нощта преди малко повече от месец. Може би в полицейското управление са променили мнението си.
— Да, благодаря ви — каза Монталбано, признателен, че онзи пое инициативата.
Не само че Томазино беше нормален, но беше и изтънчен, образован и интелигентен човек.
— Трябва да започна с едно предисловие. Какво са ви казали за мен?
Монталбано се поколеба, смутен. След това реши, че винаги е по-добре да се каже истината.
— Казаха ми, че от време на време виждате странни и несъществуващи неща.
— Вие сте изключително любезен, комисарю. Но казано с прости думи, за мен се говори, че съм луд. От тези тихите луди, гражданин, който си плаща данъците, уважава законите, не извършва непристойни и агресивни действия, не заплашва, не малтретира съпругата си, ходи на литургия, отгледал е деца и внуци, но винаги си остава луд. Добре го казахте, че от време на време ми се случва да виждам несъществуващи неща.
— Извинете ме — прекъсна го Монталбано. — С какво се занимавате?
— Като професия ли имате предвид? Преподавах география в гимназията в Монтелуза. От години съм пенсионер. Ще ми разрешите ли да ви разкажа една история?
13
През 1153 година в дворец на остров Сицилия Мохамед ал Идриси завършва книга, озаглавена „Развлечение на копнеещия да преброди страните“, поръчана от любознателния нормански крал Роджър II. — Б.пр.