Спря се. Небето изведнъж се беше прояснило. В тъмната и еднообразна тъкан на облаците се беше образувал малък процеп, сякаш от раздиране, и от тази пролука се подаваше искрящ слънчев лъч, който почти изцяло се беше съсредоточил над мястото, на което се намираха двамата. Монталбано го напуши смях. Изглеждаха като богомолци, дали някакъв наивен обет и осветени от божествената светлина. И в този момент забеляза онова, което само тази особена светлина — като от театрален прожектор — беше успяла да извади на бял свят. Почувства, че го побиват студени тръпки, а добре познатото звънче започна да дрънчи в мозъка му.
— Ще ви закарам — каза на учителя, който го гледаше въпросително, очаквайки остатъка от обяснението му.
След като го остави, едва се сдържа да не го прегърне, а после се върна в колата и подкара с бясна скорост. Междувременно не бяха дошли други коли, за да му пречат. Спря, слезе, приближи се бавно с премерени стъпки и поглед, непрекъснато забит в земята, чак до ръба на бездната. Слънчевия лъч вече го нямаше да му помага, онзи лъч като струйка светлина от фенерче в мрака, но вече знаеше какво трябва да търси.
След това предпазливо се надвеси да погледне под краката си. Платото представляваше земен пласт, опрян в мергелна скала. В действителност едната гладка и бяла стена на скалата се спускаше перпендикулярно чак до морето, което точно на това място вероятно беше дълбоко най-малко десетина метра. Тъмносивата вода имаше същия цвят като този на небето. Не искаше да губи повече време. Огледа се наоколо два-три пъти, за да запомни знаците за ориентиране. После се качи в колата и отпътува към полицейското управление.
Фацио го нямаше, но неочаквано завари Мими Ауджело.
— Бащата на Беба е по-добре. Решихме да отложим сватбата с един месец. Има ли някакви новини?
— Да, Мими. И то много.
Разказа му всичко. Накрая Ауджело остана със зяпнала уста.
— И сега какво мислиш да правиш?
— Снабди ме с гумена лодка с добър мотор. За час би трябвало да успея да стигна до мястото, въпреки че времето никак не е хубаво.
— Виж, Салво, възможно е да получиш инфаркт. Откажи се. Водата днес май е ледена. А ти, извинявай, че ти го казвам, вече не си младеж.
— Достави ми гумената лодка и не ми играй по нервите.
— Имаш ли поне водолазен костюм? Кислородни бутилки?
— Някъде вкъщи трябва да имам водолазен костюм. Не съм използвал кислородни бутилки никога. Потапям се, без да дишам.
— Салво, било е отдавна, когато си го правил. От години обаче не си се гмуркал. А през всичките тези години си продължил да пушиш. Не знаеш в какво състояние са белите ти дробове. Колко време си мислиш, че можеш да издържиш под вода? Нека бъдем оптимисти и да кажем двайсет секунди?
— Не говори дивотии.
— Пушенето наричаш дивотия?
— Престани най-накрая с това пушене! Естествено, че действа зле на пушачите. Ама според вас смогът и магнитните бури нямат никакво значение, необогатеният уран действа добре на здравето, заводските комини не нанасят вреди, след аварията в „Чернобил“ земеделските култури не са засегнати от радиацията, пълната с уран или каквото и да е там риба е по-хранителна, диоксинът е подсилваща съставка, а лудата крава, шапът и генномодифицираните храни правят живота ви божествен и единственото нещо, което нанася поражения и убива милиони хора, е пасивното пушене. Знаеш ли какъв ще е лозунгът през следващите години? Дръпнете една линия кокаин, така няма да замърсявате околната среда.
— Добре де, добре, успокой се — каза Мими. — Ще те снабдя с гумена лодка. Но при едно условие.
— Какво е то?
— Да дойда с теб.
— И какво ще правиш?
— Нищо, но ще се чувствам зле, ако те оставя сам.
— Съгласен съм тогава. В два часа на пристанището, така или иначе, ще трябва да остана на пост и молитва. Препоръчвам ти да не казваш къде отиваме, защото, ако след това, за лош късмет, се окаже, че съм сбъркал, в полицейското управление ще ни спукат от майтап.
Монталбано изпита на гърба си колко е трудно да се облече водолазен костюм в гумена лодка в открито море, за което не можеше да се каже, че е твърде спокойно. Мими, който държеше руля, изглеждаше напрегнат и разтревожен.
— Хваща те морска болест ли? — попита го в един определен момент комисарят.
— Не. Бесен съм на самия себе си.
— Защо?
— Защото понякога си давам сметка що за идиот съм, като се поддавам на гениалните ти хрумвания.
Не си казаха друго. Подхванаха разговора едва когато след дългите и мъчителни криволичения най-накрая стигнаха в онази част от морето пред нос Пицило, където сутринта се намираше Монталбано, но откъм сушата. Мергелната скална стена се издигаше без нито една издатина или вдлъбнатина по нея. Мими я погледна със злостно изражение.
— Рискуваме да се ударим — каза.
— Просто внимавай — отвърна му с цялото си разбиране комисарят, започвайки да се спуска, като триеше корема си в ръба на гумената лодка.
— Не ми изглеждаш твърде ловък — рече му Мими.
Монталбано го погледна, без да се реши да цамбурне в морето. Чувстваше отново в гърдите си двете сърца, магарешкото и лъвското. Желанието му да влезе под водата и да провери дали е отгатнал правилно беше много силно, но също толкова силен беше и внезапно обзелият го импулс да зареже всичко. А и времето не му съдействаше — небето беше толкова мрачно, че светлината изглеждаше като на мръкване, а вятърът беше станал доста по-студен. Реши се може би защото никога, ама за нищо на света не искаше да се изложи пред Ауджело, като промени решението си. Гмурна се.
И веднага се озова в най-гъстия и непроницаем мрак, толкова непрогледен, че не можеше да разбере в каква позиция се намира тялото му — хоризонтална или вертикална. Веднъж му се беше случило, събуждайки се през нощта в леглото си, да не е в състояние да се ориентира, да не знае къде се намират неизменните ориентири в стаята му — прозорецът, вратата, таванът. Удари гърба си в нещо твърдо. Отмести се. Напипа с ръка някаква хлъзгава грамада. Усети, че се заплита. Издърпа се и се освободи. Тогава панически се опита да направи две неща: да се противопостави на абсурдния страх, който го връхлиташе, и да измъкне електрическото фенерче от колана си. Най-накрая успя да натисне бутона му, но с ужас забеляза, че от него не излизаше никаква светлина — очевидно не работеше. След това силното течение започна да го тегли към дъното.
„Защо ли се захващам с тези щуротии?“ — запита се безутешно.
Страхът му се видоизмени в паника. Не успя да я овладее и заплува като ракета нагоре, сблъсквайки се лице в лице с Ауджело, който се беше надвесил с цялото си тяло над гумената лодка.
— За малко да ми счупиш носа — каза Мими.
— Ами ти се отмести — отговори му комисарят, вкопчвайки се в гумената лодка. Възможно ли е вече да беше станало нощ? Продължаваше да не вижда нищо. Чуваше само запъхтяното си като на умиращ човек дишане.
— Защо държиш очите си затворени? — попита го разтревожено Ауджело.
Едва тогава комисарят разбра, че през цялото време на потапянето беше държал очите си затворени, като упорит отказ да приеме това, което правеше. Отвори очи. Като потвърждение за това пусна фенерчето, което работеше много добре. Остана така няколко минути, ругаейки се наум, но когато усети, че ударите на сърцето му се бяха нормализирали, се гмурна отново. Сега се чувстваше спокоен, страхът, който беше изпитал, със сигурност се дължеше на първоначалния му шок. Съвсем естествена реакция.
Намираше се на пет метра под водата. Насочи светлината още по-надолу, трепна и не повярва на това, което виждаше. Загаси фенерчето, преброи бавно до три и пак го светна.
На три-четири метра по-надолу се виждаше купето на автомобил, заклещен между стената и една бяла подводна скала. Вълнението изпомпа въздуха от дробовете му. Изплува бързешком.
— Намери ли нещо? Групери14? Скумрии? — попита иронично Мими, който държеше мокра кърпичка върху носа си.
— Имах невероятен късмет, Мими. Колата е тук, отдолу. Или е бутната, или е паднала. Правилно съм видял тази сутрин, че следите от гумите свършват точно на ръба на пропастта. Сега отново ще се спусна, за да видя още нещо, и след това се връщаме.