— Защото понякога си давам сметка що за идиот съм, като се поддавам на гениалните ти хрумвания.
Не си казаха друго. Подхванаха разговора едва когато след дългите и мъчителни криволичения най-накрая стигнаха в онази част от морето пред нос Пицило, където сутринта се намираше Монталбано, но откъм сушата. Мергелната скална стена се издигаше без нито една издатина или вдлъбнатина по нея. Мими я погледна със злостно изражение.
— Рискуваме да се ударим — каза.
— Просто внимавай — отвърна му с цялото си разбиране комисарят, започвайки да се спуска, като триеше корема си в ръба на гумената лодка.
— Не ми изглеждаш твърде ловък — рече му Мими.
Монталбано го погледна, без да се реши да цамбурне в морето. Чувстваше отново в гърдите си двете сърца, магарешкото и лъвското. Желанието му да влезе под водата и да провери дали е отгатнал правилно беше много силно, но също толкова силен беше и внезапно обзелият го импулс да зареже всичко. А и времето не му съдействаше — небето беше толкова мрачно, че светлината изглеждаше като на мръкване, а вятърът беше станал доста по-студен. Реши се може би защото никога, ама за нищо на света не искаше да се изложи пред Ауджело, като промени решението си. Гмурна се.
И веднага се озова в най-гъстия и непроницаем мрак, толкова непрогледен, че не можеше да разбере в каква позиция се намира тялото му — хоризонтална или вертикална. Веднъж му се беше случило, събуждайки се през нощта в леглото си, да не е в състояние да се ориентира, да не знае къде се намират неизменните ориентири в стаята му — прозорецът, вратата, таванът. Удари гърба си в нещо твърдо. Отмести се. Напипа с ръка някаква хлъзгава грамада. Усети, че се заплита. Издърпа се и се освободи. Тогава панически се опита да направи две неща: да се противопостави на абсурдния страх, който го връхлиташе, и да измъкне електрическото фенерче от колана си. Най-накрая успя да натисне бутона му, но с ужас забеляза, че от него не излизаше никаква светлина — очевидно не работеше. След това силното течение започна да го тегли към дъното.
„Защо ли се захващам с тези щуротии?“ — запита се безутешно.
Страхът му се видоизмени в паника. Не успя да я овладее и заплува като ракета нагоре, сблъсквайки се лице в лице с Ауджело, който се беше надвесил с цялото си тяло над гумената лодка.
— За малко да ми счупиш носа — каза Мими.
— Ами ти се отмести — отговори му комисарят, вкопчвайки се в гумената лодка. Възможно ли е вече да беше станало нощ? Продължаваше да не вижда нищо. Чуваше само запъхтяното си като на умиращ човек дишане.
— Защо държиш очите си затворени? — попита го разтревожено Ауджело.
Едва тогава комисарят разбра, че през цялото време на потапянето беше държал очите си затворени, като упорит отказ да приеме това, което правеше. Отвори очи. Като потвърждение за това пусна фенерчето, което работеше много добре. Остана така няколко минути, ругаейки се наум, но когато усети, че ударите на сърцето му се бяха нормализирали, се гмурна отново. Сега се чувстваше спокоен, страхът, който беше изпитал, със сигурност се дължеше на първоначалния му шок. Съвсем естествена реакция.
Намираше се на пет метра под водата. Насочи светлината още по-надолу, трепна и не повярва на това, което виждаше. Загаси фенерчето, преброи бавно до три и пак го светна.
На три-четири метра по-надолу се виждаше купето на автомобил, заклещен между стената и една бяла подводна скала. Вълнението изпомпа въздуха от дробовете му. Изплува бързешком.
— Намери ли нещо? Групери14? Скумрии? — попита иронично Мими, който държеше мокра кърпичка върху носа си.
— Имах невероятен късмет, Мими. Колата е тук, отдолу. Или е бутната, или е паднала. Правилно съм видял тази сутрин, че следите от гумите свършват точно на ръба на пропастта. Сега отново ще се спусна, за да видя още нещо, и след това се връщаме.
Мими беше постъпил предвидливо, вземайки със себе си пешкири и една все още неразпечатана бутилка уиски. Преди да започне да задава въпроси, Ауджело изчака комисаря да си съблече водолазния костюм, да се подсуши и да се преоблече. Изчака също и началникът му да приключи с пиенето от бутилката, за да се впие и той в нея. Най-накрая попита:
— И така? Какво видя двайсет хиляди левги под водата?
— Мими, правиш се на духовит, защото не искаш да си признаеш, че съм по-добрият и те победих. Ти самият каза, че не си се отнесъл сериозно към това разследване, но всъщност аз те прецаках. Подай ми бутилката.