— Но него го нямаше.
Очите на Мария-Стела възвърнаха нормалния си вид. Независимо от останалата част на все така неподвижното си тяло, раздвижи отново ръката си и бавно я положи върху телефона. Очакването можеше да започне отново.
Тогава Монталбано усети, че го обзема сляпа ярост. Напъха главата си в гишето и се озова лице в лице с жената.
— Знаеш много добре, че никога повече няма да ти се обади — просъска той.
Стори му се, че се е превърнал в отровна змия, от тези, на които обикновено им смачкват главите. Излезе бързо от офиса.
Веднага щом пристигна в полицейското управление, се обади в Монтелуза на доктор Паскуано.
— Монталбано, какво искате? Защо ме безпокоите? Струва ми се, че по вашия край няма убити — каза Паскуано с пословичната си вежливост, която го беше направила известен.
— Значи, Пелегрино не е бил убит?
— Ама кой ви каза подобна щуротия?
— Вие, докторе, току-що. До доказване на противното мястото, където е намерена колата на Гаргано, е моя територия.
— Да, но разследването не е ваше, а на онзи Гуарнота с дървената глава! За ваше сведение, трябва да знаете, че младежът е застрелян в лицето. При това само с един изстрел. Засега друго не мога, а и не искам да ви кажа. През следващите дни си купувайте вестници и от тях ще разберете резултатите от аутопсията. Приятен ден!
Звънна телефонът.
— Комисерийо, какво да направя, да ви прехвърля ли това обаждане, или не?
— Катаре, ако не ми кажеш кой е на телефона, как да реша?
— Вярно е, комисерийо. Проблемът е, че обаждащата се държи да остане анонимна и не иска да ми каже как се казва.
— Прехвърли ми я.
— Ало, татко?
Дрезгавият глас на Микела Манганаро, гаднярката.
— Какво искате?
— Гледах телевизия тази сутрин.
— Толкова ли сте ранобудна?
— Не, но трябваше да си приготвя нещата. Днес следобед отивам в Палермо, имам изпити. Няма да ме има известно време. Преди това обаче бих искала да ви видя, трябва да ви кажа нещо.
— Елате тук.
— Там няма да дойда, рискувам някоя неприятна среща. Да отидем пак в онази горичка, която много ви хареса. Ако ви е удобно, в дванайсет и половина на обяд под нас.
— Сигурен ли си за това, което ми казваш? — попита Николо Дзито, който пристигна точно в единайсет часа. — Никога не бих го заподозрял. И като си представиш, че съм го интервюирал три или четири пъти.
— Видях касетата — каза Монталбано. — Като го гледах как говори и как се движи, изобщо не ми заприлича на гей.
— Виждаш ли? Кой ти разказа тази история? Не е ли възможно да са само хорски приказки, пусната клюка, така де, само за да…
— Не, на този източник мога да му се доверя. Жена е.
— И Пелегрино ли е бил такъв?
— Да.
— И мислиш, че между тях е имало нещо?
— Казаха ми, че е имало.
Николо Дзито за кратко поразмисли върху казаното.
— Това обаче не променя съществено ситуацията. Възможно е да са били съучастници в измамата.
— Възможно е. Просто исках да ти кажа да държиш ушите си отворени, може би историята ще се окаже не толкова проста, колкото я представя Гуарнота. И още нещо, опитай се да разбереш къде точно са намерили моторчето.
— Гуарнота каза, че…
— Знам какво каза Гуарнота. Трябва да разбера дали отговаря на истината. Защото, ако моторчето е било намерено на малко разстояние от колата, означава, че някой от водолазите го е извадил оттам, където беше.
— И къде е било?
— В багажника.
— Откъде знаеш?
— Видях го.
Николо го погледна шокиран.
— Ти ли си полският адмирал?
— Никога не съм споменавал нито че съм адмирал, нито че съм поляк — каза тържествено Монталбано.
Беше гаднярка, но много красива, дори още по-красива от предишния път — може би защото й беше минал грипът.
Качи се в колата, а бедрата й тържествено се вирнаха нагоре. Монталбано зави вдясно по втората пряка, след това пое вляво по черния път.
— Много добре си спомняте пътя. Може би и след това сте се връщали по него? — попита го Микела, като зърна горичката, проговаряйки за пръв път.