— Казах му, че съм там само и единствено да му оказвам помощ. И ако поиска, ще отида дори да му купя цигари. Оцени го високо.
— Намериха ли тялото на Гаргано?
— Не, но са обезверени. Някакъв стар рибар от района им казал, че ако не намерят Гаргано, спрян от някоя скала, заради силните течения трупът му вече плува към Тунис. Затова тази вечер ще прекратят издирванията.
На вратата се появи Фацио. Комисарят му даде знак с глава да влезе и да седне. Фацио имаше официално изражение. Беше ясно, че едва се удържа.
— Тогава какво следва? — попита Монталбано Мими.
— Утре сутринта е предвидено Гуарнота да даде пресконференция.
— Знаеш ли какво ще каже на нея?
— Разбира се. Иначе за какво щях да се трепя да ходя до това отвратително място? Ще каже, че както Гаргано, така и Пелегрино са жертви на отмъщение от страна на мафията, която нашият брокер се е опитал да прецака.
— Ама как е успяла тази пуста мафия, казвам го и го повтарям, да разбере един ден по-рано, че Гаргано няма да изпълни ангажиментите си и по тази причина да го очисти? Ако го беше очистила на първи или втори септември, щях да го проумея. Но да го убие предния ден — не ти ли се струва най-малкото странно?
— Разбира се, че ми изглежда странно. Твърде странно при това. Но иди да питаш Гуарнота, а не мен.
Комисарят се обърна с широка усмивка към Фацио.
— Блажени са очите, които те виждат!
— Асата са в мен — каза Фацио. — По единайсет точки едното.
Искаше да каже, че в ръката си държи силни карти за разиграване. Монталбано не му зададе въпроси, направи му удоволствието той да реши кога да проговори. Не след дълго Фацио извади едно листче от джоба си, погледна го и започна да обяснява:
— Доста ми струваше да разбера онова, което исках.
— Трябваше да платиш ли? — попита го Ауджело.
Фацио го погледна с досада.
— Исках да кажа, че ми костваше много в смисъл на думи и търпение. Банките отказаха да ми дадат информация за сделките на клиентите си, още повече, когато тези сделчици намирисват. В крайна сметка успях да убедя един от служителите да проговори. Но ме помоли на колене да не съобщавам името му. Става ли?
— Съгласен съм — каза Монталбано. — Така или иначе, това разследване не ни принадлежи. Ние просто проявяваме любопитство. Да кажем, неофициално.
— И така… — продължи Фацио. — На първи октомври миналата година в банката, в която всеки месец са превеждали заплатата на Джакомо Пелегрино, в сметката му е получен превод от двеста милиона лири. Втори превод със същата цифра е направен и на петнайсети януари тази година. Последният — от триста милиона, е пристигнал на седми юли. Общо седемстотин милиона. Други преводи не е имало. Няма сметки в другите банки тук и в Монтелуза.
— Кой му е превеждал тези пари? — попита Монталбано.
— Емануеле Гаргано.
— Ама че работа! — възкликна Ауджело.
— От банката, в която е имал лична сметка, а не от тази, в която е имал фирмена сметка на „Цар Мидас“ — продължи Фацио. — Затова парите, изпратени на Пелегрино, не са имали нищо общо с тези от агенцията. Явно е, че става дума за лични отношения.
Фацио спря да говори, а лицето му придоби намръщено изражение. Беше разочарован, защото Монталбано изобщо не се удиви, изглежда, новината не му направи никакво впечатление. Но Фацио не искаше да се предава, беше обзет от повторно желание да говори.
— Искате ли да научите и за другото нещо, което открих? Всеки път, когато е получавал паричен превод, още на следващия ден Пелегрино е изпращал пари на…
— … на фирмата, която е строяла вилата му — завърши Монталбано.
Често се разказва историята за един френски крал, който, отегчен от постоянното мрънкане на кралицата, че не я обича, защото не показва ревност, помолил един благородник от свитата си да нахлуе рано сутринта в покоите на съпругата му, да се хвърли в краката й и да изповяда цялата си любов към нея. Няколко минути по-късно трябвало да влезе и самият крал, който, виждайки ситуацията, щял да направи ужасна сцена на ревност. На другата сутрин кралят застанал пред вратата на кралицата, изчакал благородника, с когото се бил наговорил, да влезе, преброил до сто, извадил сабята си и отворил вратата. Видял обаче съпругата си и благородникът да се любят голи с такъв ентусиазъм, че дори не забелязали появяването му. Горкият крал излязъл от спалнята, прибрал сабята в ножницата и казал: „По дяволите, развали ми се сценката!“.