— Няма значение, не се притеснявай. Заяжда се с разписката, не с теб. Успокой се.
Господин началникът на полицията, както го наричаше Катарела, искаше да му предложи благородно примирие ли? Би трябвало обаче той, господин началникът на полицията, да му го поиска, а не да му го предлага.
Като се върна у дома си в Маринела, намери на масата в кухнята пуловера, който му беше подарила Ливия, а до него бележка от Аделина, която му пишеше, че като се отбила следобед, за да почисти къщата, открила пуловера върху гардероба. Допълваше също, че на пазара намерила хубава риба треска и му я сварила. Достатъчно е само да я подправи със зехтин, лимон и сол. Какво да прави с пуловера?
О, боже, колко е трудно да скриеш предмета на престъплението! Той премести този пуловер, който можеше да си остане завинаги там, където го беше захвърлил. Но всъщност ето го тук. Единственото, което му оставаше, беше да го зарови в пясъка, ала в момента се чувстваше уморен. Тогава го взе и го запрати отново на първоначалното му място. Беше твърде невероятно през следващите дни Аделина пак да прави оглед върху гардероба.
Звънна телефонът. Беше Николо, който му каза да си пусне телевизора. Щяло да има извънредна емисия в девет и половина. Погледна си часовника — оставаха още петнайсетина минути. Отиде в банята, съблече се, изкъпа се набързо и седна на фотьойла. Щеше да изяде треската след информационната емисия.
След рекламния блок се появиха картини като от американски филм. От водата изваждаха бавно голям автомобил в окаяно състояние, докато гласът на Дзито обясняваше, че трудната операция е била осъществена малко преди залез-слънце. Вече се виждаха оставената върху понтона кола и хората, които я освобождаваха от стоманените въжета, с които беше овързана. След това се появи лицето на Гуарнота.
— Господин Гуарнота, бихте ли били така любезен да ни кажете какво намерихте в колата на Гаргано?
— На задната седалка имаше куфар с личните вещи на същия този Гаргано.
— И нищо друго ли?
— Нищо друго.
Това потвърждаваше версията, че брокерът е взел със себе си скъпоценното куфарче, което бе принадлежало на Джакомо.
— Ще продължите ли с издирването на Гаргано?
— Мога официално да заявя, че търсенето приключи. Повече от убедени сме, че трупът на Гаргано е бил завлечен от течението в открито море.
От това ставаше ясно, че Гаргано добре е обмислил своя мизансцен, защото винаги щеше да се намери тъпанар, който да му повярва. Ето го там, заслужилия господин Гуарнота.
— Носи се слух, а ние го съобщаваме в името на свободата на словото, че Пелегрино и Гаргано са имали особени отношения. Наясно ли сте с това?
— До нас също достигна този слух. Правим проучвания по въпроса. Ако се окаже вярно, ще бъде важно за нас.
— Защо, комисарю?
— Това би обяснило защо Гаргано и Пелегрино са се подвизавали в нощните часове на такова изолирано и слабо посещавано място. Били са тук, как да кажа, за да се усамотят. И на същото място са били убити от онзи, който ги е следил.
Нищо не можеше да се направи, Гуарнота беше обсебен от тази идея. Мафията трябваше да е виновна и толкова!
— Имахме възможността преди около час да поговорим с доктор Паскуано, който е приключил с аутопсията на трупа на Джакомо Пелегрино. Каза ни, че младежът е убит само с един изстрелян отблизо куршум, който го е пронизал точно между очите. Патронът не е излязъл от другата страна и това е позволило да бъде намерен. Доктор Паскуано ни уведоми, че оръжието е било малокалибрено.
Дзито довърши изречението си и не каза нищо повече. Гуарнота придоби учудено изражение.
— И какво от това?
— Ами това оръжие не ви ли се струва нетипично за мафията?
Гуарнота снизходително се подсмихна.
— Мафията борави с всякакви оръжия. Няма предпочитания. От базука до върха на клечка за зъби. Не го забравяйте!
Камерата показа смаяното лице на Дзито. Очевидно не успяваше да си обясни как една клечка за зъби може да се превърне в смъртоносно оръжие.
Монталбано загаси телевизора.
„Сред тези оръжия, скъпи Гуарнота — помисли си, — са и тези като теб — съдии, полицаи и карабинери, които виждат мафията там, където я няма, и не я забелязват, когато е пред очите им.“
Не искаше обаче да се поддава на яда си. Изправи се. Рибата треска го очакваше.
Реши да си легне рано, така щеше да има време да почете малко. Едва се беше опънал, когато телефонът звънна.