— Любов моя? Оправих всичко тук. Утре следобед ще хвана самолета. Ще бъда във Вигата към осем вечерта.
— Ако ми кажеш точен час, ще дойда да те взема от Пунта Раизи. Нямам много работа, бих дошъл с удоволствие.
— Проблемът е, че все още имам някакви спънки в работата. Не знам в колко часа ще успея да си тръгна. Не се безпокой, ще взема автобус от летището. Когато се прибереш, ще ме завариш в дома си.
— Добре.
— Постарай се да се върнеш бързо, не ми прави обичайните си номера. Имам голямо желание да съм с теб.
— Защо, аз да не би да нямам?
Погледът му инстинктивно се плъзна над гардероба, където беше пуловерът. Сутринта, преди да отиде в полицейското управление, трябва да го зарие в пясъка. А ако Ливия го попита какво е станало с подаръка й? Щеше да се престори на изненадан, а това щеше да затвърди окончателно подозренията на Ливия към Аделина, която и бездруго ненавиждаше, макар че, от друга страна, чувствата им бяха взаимни. След това, без почти да си дава сметка какво прави, взе един стол, доближи го до гардероба, покачи се върху него и започна да опипва с ръка, докато не намери пуловера, взе го, слезе от стола, остави го на мястото му, хвана дрехата с двете си ръце и успя с мъка да я разкъса, захапа я, направи една, две, три дупки в нея, въоръжи се с нож, прободе я пет или шест пъти, хвърли я на пода и я стъпка с краката си. Истински убиец в плен на убийствения си захлас. Накрая остави пуловера на масата в кухнята, за да си спомни сутринта, че трябва да го зарие в пясъка. И изведнъж се почувства ужасно жалък. Защо се беше оставил да бъде обзет от тази глупава и неконтролируема ярост? Може би защото напълно беше изличил от съзнанието си пуловера, но той нахално беше изваден отново пред очите му? Сега, когато беше излял гнева си, не само си даде сметка, че е станал за смях, но го обзе и някакво печално угризение. Горката Ливия, която му го беше купила и подарила с голяма обич!
И точно тогава в главата му се роди едно абсурдно и невъзможно сравнение. Как ли щеше да се държи госпожица Мария-Стела Козентино в схватка с пуловер, подарен й от Гаргано, мъжа, когото обичаше? По-точно — когото обожаваше? До такава степен, че да не види или да не иска да види, че брокерът е бил един мръсен мошеник, който е избягал с парите, и за да не се налага да ги дели, беше убил хладнокръвно човек. Нямаше да повярва или щеше да си дава вид, като че ли нищо не се е случило. Защо не беше реагирала, когато комисарят, за да успокои клетия земемер Гардзуло, си измисли, че по телевизията са съобщили за ареста на Гаргано? Да, тя нямаше телевизор в дома си и до известна степен беше логично да повярва в онова, което й казваше Монталбано. Но всъщност не се случи нищо подобно — Мария-Стела остана неподвижна, дори не трепна, нито въздъхна. Направи горе-долу същото и когато отиде да й съобщи новината за намирането на трупа на Пелегрино. Би трябвало да рухне от отчаяние, предполагайки, че същата съдба е застигнала и нейния обожаем брокер. А в действителност и този път реагира по подобен начин. Беше се озовал пред нещо, приличащо на статуя с облещени очи, с която трябваше да разговаря. Госпожица Мария-Стела Козентино се държеше, сякаш…
Звънна телефонът. Никога ли нямаше да бъде възможно в тази къща да заспи на спокойствие? А пък и беше късно, почти един часа. Ругаейки, вдигна слушалката.
— Ало? Кой се обажда? — попита с глас, който би трябвало да уплаши дори разбойник в крачка.
— Събудих ли те? Николо съм.
— Не, все още бях буден. Новини ли има?
— Никакви, но искам да ти разкажа нещо, от което настроението ти ще се оправи.
— Имам нужда от това.
— Знаеш ли каква е теорията, която заместник-прокурорът Томазео разви в едно интервю, което взех от него? Че мафията не е убила онези двамата, както твърди Гуарнота.
— Ами тогава кой е бил?
— Според Томазео е бил някакъв трети човек, някой ревнивец, който ги е хванал на калъп. Как ти се струва?
— Фантазията на Томазео, стига само малко да замирише на секс, излиза извън контрол. Кога ще го излъчиш?
— Никога. Главният прокурор, след като разбрал, ми се обади. Горкичкият, беше объркан. Дадох му честната си дума, че интервюто няма да стане публично достояние.
Прочете около три страници от Сименон, но колкото и да се напъваше, не можа да продължи, защото много му се спеше. Загаси лампата и веднага потъна в доста неприятен сън. Отново се намираше под водата, близо до колата на Гаргано, и виждаше тялото на Джакомо вътре в купето, което се движеше като това на космонавт в безтегловното пространство, а движенията му наподобяваха нещо като танц. А от другата страна на рифа дочуваше някакъв глас: „Ку-ку! Ку-ку!“.