— Какво каза? — попита Монталбано, който до този момент го слушаше разсеяно.
— Вазиле-Коцо — повтори Фацио.
Дали пък не бяха роднини с госпожа Катарина? Ако бяха, всичко щеше да е много по-лесно.
— Почакай за момент — каза на Фацио. — Трябва да се обадя по телефона.
Госпожа Катарина се зарадва да чуе гласа на Монталбано.
— Ама че нехранимайко, откога не сте идвали да ме видите?
— Трябва да ме извините, госпожо, но работата… Чуйте ме, госпожо, случайно да сте били роднини с Кармела Вазиле-Коцо, майката на госпожица Мария-Стела?
— Разбира се, първи братовчедки, дъщери на двама братя. Защо ми задавате този въпрос?
— Госпожо Катарина, ще ви обезпокоя ли, ако дойда до вас?
— Знаете какво удоволствие е за мен да ви видя. За съжаление обаче, не мога да ви поканя на обяд, защото ще дойдат синът ми, снаха ми и внучето. Но ако искате, минете към четири следобед…
— Благодаря ви. До скоро.
Затвори слушалката и погледна замислено Фацио.
— Знаеш ли, повече нямам нужда от теб. Разкажи ми само дали се носят клюки по адрес на Мария-Стела.
— Какви клюки искате да се носят? С изключение на факта, че е била лудо влюбена в Гаргано. Казват обаче, че между тях не се е случило нищо конкретно.
— Добре. Може да си вървиш.
Фацио излезе, мърморейки си.
— Накара ме да си загубя цялата сутрин този хубостник!
В гостилница „Сан Калоджеро“ яде с такова нежелание, че дори собственикът го забеляза.
— Мъчат ви лоши мисли ли?
— Някоя и друга.
Излезе и отиде да се разходи по кея чак до фара.
Седна на обичайната скала, запали цигара. Не желаеше да мисли за нищо, искаше му се само да седи и да слуша плисъка на морските вълни между скалите. Но мислите връхлитат, дори и да правиш всичко възможно, за да ги отдалечиш. Тази, която го споходи, го пренесе при маслиновото дърво, което бяха отсекли. Ето, сега му оставаше като убежище само скалата. Въпреки че беше на открито, изведнъж изпита странното усещане за липса на въздух, сякаш пространството на неговото съществуване внезапно се беше стеснило. При това твърде много.
Госпожа Катарина започна да говори едва след като се настаниха в хола и си изпиха кафето.
— Братовчедка ми Кармела се омъжи много млада за Анджело Козентино, който беше образован, любезен и отзивчив мъж. Имаха само една дъщеря, Мария-Стела. Тя ми беше ученичка, но притежаваше особен характер.
— В какъв смисъл?
— Беше много затворена, потайна, почти опърничава. Освен всичко друго, беше и голяма формалистка. Завърши счетоводство в Монтелуза. Фактът, че едва петнайсетгодишна загуби майка си, мисля, че остави доста лош отпечатък върху нея. От този момент се посвети на баща си. Дори не излизаше от вкъщи.
— Добре ли бяха материално?
— Не бяха богати, но не мисля, че бяха и бедни. Пет години след смъртта на Кармела умря и Анджело. Мария-Стела тогава беше на двайсет години, а не малко момиченце, но се държа като такава.
— Какво направи?
— Когато разбрах, че Анджело е умрял, отидох да навестя Мария-Стела. С мен имаше и други хора — мъже, жени. Мария-Стела ни посрещна облечена както обикновено, но тя не сложи траур дори когато майка й умря. Аз, като нейна най-близка роднина, я прегърнах и започнах да я утешавам. Тя се откъсна от мен и ме погледна. Попита ме: „Кой е умрял?“. Вцепених се, приятелю мой. Не искаше да приеме, че баща й е починал. Проблемът продължи…
— … три дни — каза Монталбано.
— Откъде знаете? — попита го смаяно госпожа Катарина Вазиле-Коцо.
Комисарят я погледна, още по-смаян и от нея самата.
— Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че не знам?
— Точно така, продължи три дни. Всички се заехме да я убеждаваме: свещеникът, докторът, аз, онези от погребалната агенция. Никакъв ефект. Тленните останки на клетия Анджело лежаха там, в леглото му, а Мария-Стела не скланяше да ги предаде на гробарите. Тогава…
— Точно когато сте решили да прибегнете към сила, тя е отстъпила — каза Монталбано.
— Е! — изрече госпожа Вазиле-Коцо. — След като знаете вече историята, защо искате от мен да ви я разказвам?
— Повярвайте ми, не я знам — отвърна сконфузено комисарят. — Но все едно тази история ми е била вече разказана. Само че не мога да си спомня нито как, нито къде, нито защо. Искате ли да направим един експеримент? Ако сега ви попитам: „Помислихте ли си тогава, че Мария-Стела е луда?“, знам вече отговора: „Не си помислихме, че е луда, сметнахме, че е обяснимо да се държи така“.