— Така е — каза изненадано госпожа Катарина, — помислихме си точно това. С всички сили Мария-Стела отказваше да приеме реалността, отказваше да бъде сираче, лишена от някого, на когото би могла да се опре.
Но, боже господи, как успяваше да отгатне дори мислите на главните действащи лица в тази история? Около хиляда деветстотин и седемдесета той и баща му от години не живееха във Вигата, нямаха роднини и приятели оттам, а точно по това време той учеше в Катания. Следователно тази история не беше преживяна от някого от тях, който да е бил пряк участник в нея. Тогава как можеше да си го обясни?
— А после какво стана? — попита.
— Няколко години Мария-Стела живя с малкото средства, оставени от баща й. След това един роднина успя да й намери работа в Монтелуза. Там работи до четирийсет и петата си година. Но вече не се срещаше с никого. В един момент напусна. Обяснила, сега не си спомням на кого, че спряла да работи, защото се плашела от пътя, който трябвало да изминава всеки ден, за да отиде и да се върне от Монтелуза. Автомобилният трафик се бил увеличил много и това я изнервяло.
— Ама не са ли само десет километра дотам?
— Какво да ви кажа? А на човека, който й пояснил, че за да отиде от дома си до градчето, пак трябва да използва кола, отговорила, че по този път се чувствала сигурна, защото го познавала.
— Как тогава се е решила да се върне да работи? Имала е нужда ли?
— Не. През цялото време, докато е работила в Монтелуза, вероятно е успяла да задели нещо настрана. Освен това си мисля, че получаваше и някаква малка пенсия. Малка, но на нея й стигаше и оставаше. Не — започна работа, защото Гаргано отишъл да я потърси.
Монталбано скочи от фотьойла, изглеждаше като обтегнат лък. Госпожа Вазиле-Коцо се стресна от реакцията на комисаря и сложи едната си ръка върху сърцето.
— Отпреди ли са се познавали?!
— Комисарю, успокойте се, за малко да получа инфаркт от вас.
— Извинете ме — каза Монталбано и седна отново. — Мислех, че тя е отишла при Гаргано.
— Не, случаят е следният. Първия път, когато Емануеле Гаргано дошъл във Вигата, попитал за Анджело Козентино, обяснявайки, че чичо му, онзи, който живеел в Милано и му бил като баща, му разказал, че Анджело, докато е бил кмет, му е помагал много и дори го е спасил от фалит. Наистина аз самата си спомням, че до края на петдесетте години имаше един търговски представител, който се казваше Филипо Гаргано. Тогава казали на Гаргано, че Анджело е умрял и че от семейството му била останала само единствената му дъщеря Мария-Стела. Гаргано настоял да се запознае с нея, предложил й работата и тя се съгласила.
— Защо?
— Вижте, комисарю, самата Мария-Стела дойде да ми се похвали за новата си работа. Това беше и последният път, когато съм я видяла. След това повече не дойде да ме потърси. Впрочем след смъртта на баща й сме се виждали има-няма десетина пъти. Отговорът, комисарю, е прост: тя беше наивно и лудо влюбена в Гаргано. Стана ми ясно от начина, по който ми говореше за него. А пък и доколкото знам, Мария-Стела никога не е имала годеник. Горкичката, вие я познавате…
— Защо? — повтори въпроса си Монталбано.
Госпожа Катарина го погледна учудено.
— Не ме ли чухте? Мария-Стела беше се…
— Не, питах се защо ли негодник като Гаргано я е назначил? От признателност? Как не, Гаргано е вълк! Би разкъсал дори тези, които са от неговата глутница. Имал е трима служители във Вигата. Онзи, убитият, е бил хитър и много компетентен в занаята си, но е оставял да го мислят за некадърен, или поне отчасти за такъв. Гаргано обаче веднага го е разбрал що за човек е. Другата служителка е едно красиво момиче. Дори и при този случай може да се разбере причината. Но Мария-Стела?
— Заради лични интереси — каза госпожата. — Само заради едната полза. Най-напред, защото в очите на хората от градчето е щял да изглежда като човек, който не е забравил онзи, който пряко или непряко го е подкрепил. И за благодеянието му се е отблагодарил, като е назначил Мария-Стела. Не е ли това добра реклама за един мошеник? А пък и защото за мъжа, независимо дали е измамник, или не, винаги е по-изгодно да има подръка влюбена в него жена.
Доколкото си спомняше, агенцията затваряше в пет и половина. Унесен в сладки приказки с госпожа Катарина, не беше забелязал как времето е минало. Благодари й, сбогува се, обеща, че скоро пак ще се върне, качи се в колата и потегли.