Когато пристигна пред „Цар Мидас“, видя, че Мария-Стела вече беше затворила входната врата и тършуваше из дамската си чанта, вероятно търсеше ключовете си. Намери почти веднага място за колата, паркира я и слезе. Изведнъж всичко започна да се върти като във филм на забавен каданс. Мария-Стела прекосяваше улицата с наведена глава, без да се огледа нито надясно, нито наляво. Внезапно тя спря точно когато към нея наближаваше кола. Монталбано чу изсвирването на спирачките, видя автомобила, който много бавно блъсна челно жената, и тя се строполи, все така изключително бавно. Комисарят се затича към нея и всичко се върна към естествения си ритъм.
Шофьорът, който удари с колата си Мария-Стела, слезе и се надвеси над нея. Тя лежеше на земята, но мърдаше, опитвайки се да се изправи. Тичешком се приближиха и други хора. Водачът на автомобила, доста изискан шейсетгодишен мъж, беше уплашен до смърт и пребледнял като платно.
— Спря изведнъж! Аз си мислех, че…
— Зле ли сте ударена? — попита Монталбано Мария-Стела, помагайки й да се изправи. След това се обърна към останалите с думите: — Разотивайте се! Нищо страшно не се е случило.
Пристигналите разпознаха комисаря и се отдалечиха. Злополучният шофьор обаче не се помръдна.
— Какво желаете? — попита го Монталбано, докато се навеждаше да вземе дамската чанта на пострадалата от земята.
— Как какво желая? Искам да закарам госпожата в болницата!
— Няма да ходя в болницата, нищо ми няма — каза решително Мария-Стела, поглеждайки комисаря с надеждата да получи подкрепа от негова страна.
— Ама не! — каза господинът. — Това, което се случи, не беше по моя вина! Искам медицинско заключение!
— И защо ви е? — попита го Монталбано.
— Защото после, след като се поуталожат нещата, присъстващата тук госпожа е твърде възможно да реши да излезе от ситуацията, като каже, че е получила многобройни фрактури, и тогава ще имам големи неприятности със застрахователната компания!
— Ако до една минута не се разкарате от погледа ми — каза Монталбано, — ще ви разбия физиономията с юмрук, а след това ще се наложи вие да ми донесете медицинско заключение.
Човекът дори не гъкна, влезе в колата си и потегли с мръсна газ, нещо, което вероятно не беше правил никога през живота си, но този път страхът му го беше принудил.
— Благодаря — каза Мария-Стела, подавайки му ръка. — Лека вечер!
— Какво мислите да правите?
— Ще си взема колата и ще се върна у дома.
— Дума да не става! Вие не сте в състояние да шофирате. Не забелязвате ли, че цялата треперите?
— Да, нормално е. След малко ще ми мине.
— Слушайте, аз ви подкрепих пред шофьора да не ви кара до болницата. Но сега в замяна трябва да правите каквото ви кажа. Ще ви закарам у вас с моята кола.
— Да, но утре сутринта как ще дойда до офиса?
— Обещавам ви, че до довечера някой от моите хора ще докара колата ви пред вратата на дома ви. Сега ми дайте ключовете, за да не ги забравим. Фиат 500, жълт, нали?
Мария-Стела Козентино извади от чантата си ключовете и ги подаде на комисаря. Запътиха се към колата на Монталбано, като Мария-Стела леко провлачваше левия си крак и придържаше рамото си от същата страна в позиция, в която може би изпитваше по-малко болка.
— Искате ли да ме хванете под ръка?
— Не, благодаря.
Любезна, но непоколебима. Ако беше хванала под ръка комисаря, какво ли щяха да си помислят хората, като я видят в такава опасна близост с този мъж?
Монталбано й отвори вратата на колата и тя се качи бавно и внимателно в нея. Очевидно беше ударена зле.
Въпрос: Какво би трябвало да направи в този случай комисар Монталбано?
Отговор: Да придружи пострадалата в болницата.
Въпрос: Защо тогава не го правеше?
Отговор: Защото в действителност комисар Салво Монталбано, червей, криещ се под фалшивите одежди на комисар от полицията, искаше да се възползва от моментното объркване на госпожица Мария-Стела Козентино, за да съкруши съпротивителните й сили и да узнае всичко за нея и отношенията й с мошеника и убиец Емануеле Гаргано.
— Кое ви боли? — попита я Монталбано, запалвайки мотора на колата.
— Хълбокът и рамото. Но е от падането.
Искаше да му каже, че автомобилът на шейсетгодишния мъж само силно я беше тласнал, бутайки я на земята. Беше пострадала при жестокото си падане върху вулканичните камъни, използвани за пътна настилка. Но не тежко, утре сутринта щеше да се събуди с хълбок и рамо в красив синьозеленикав цвят.