— Вие ме упътвайте.
Мария-Стела го упъти чак като излязоха от Вигата, като му каза да поеме по шосе, от двете страни на което не се виждаха къщи, а само тук-там стари самотни вили, някои от които изоставени на произвола на съдбата. Комисарят беше сигурен, че никога не е идвал насам, смаян от факта, че се е озовал на място, което изглеждаше като застинало още преди времето на първата строителна вълна и дивашкато циментиране на острова. Мария-Стела, изглежда, разбра удивлението му.
— Вилите, които виждате, до една са построени през втората половина на деветнайсети век. Били са селските къщи на богатите граждани от Вигата. Отказахме оферти за милиарди. Моята е онази там.
Монталбано не отмести поглед от пътя, но знаеше, че „къщата беше (…) голяма и четвъртита, навремето боядисана в бяло и украсена с куполи, островърхи кулички и вити балкончета в претрупано игривия стил на седемдесетте години от миналия век…“16.
Най-накрая повдигна очи, погледна я, видя я, беше същата, за която си помисли, дори още по-хубава, съвпадаше идеално, беше образ и подобие на това, което му беше подсказано да си помисли за нея. Подсказано, но от кого? Възможно ли беше вече да е виждал тази къща? Не, беше сигурен в това.
— Кога е била построена? — попита, уплашен от предстоящия отговор.
— През хиляда осемстотин и седемдесета година — каза Мария-Стела.
16
— На горния етаж не съм се качвала с години — каза Мария-Стела, докато отваряше тежката входна врата. — Аз живея на първия.
На комисаря му направиха впечатление масивните железни решетки на прозорците. Тези от горния етаж обаче бяха затворени с капаци, чийто цвят вече беше станал неопределен, а много от дървените им пластини липсваха. Мазилката се беше олющила.
Мария-Стела се обърна.
— Ако искате, влезте за малко…
Думите й бяха покана, но очите й казваха точно обратното, а именно: „За бога, махай се, остави ме сама!“.
— Благодаря — каза Монталбано и влезе.
Прекосиха просторен неукрасен, дрезгаво осветен вестибюл, от който някъде нагоре, в още по-гъст полумрак, се виеше стълба. Лъхаше на прах и запустение — остра, неприятно влажна миризма. Мария-Стела му отвори вратата на хола. Там имаше тежки кожени кресла. Това подобие на кошмар, който вече беше изпитал, докато слушаше разказа на госпожа Катарина, сега ставаше все по-мъчително. В главата му някакъв непознат глас каза: „Сега търси портрета“. Подчини се. Огледа се наоколо и видя върху една етажерка, на позлатен статив, вече потъмнял, рисуван с пастел портрет на възрастен мъж с мустаци.
— Това баща ви ли е? — попита сигурен, но същевременно и уплашен от предстоящия отговор.
— Да — каза Мария-Стела.
Тогава Монталбано разбра, че не може повече да се дърпа назад, че трябва да навлезе още повече в тази необяснима тъмна зона, която стоеше между реалността и онова, което самата негова глава му подсказваше, реалност, която се създаваше, докато мислеше за нея. Почувства, че внезапно е вдигнал температура, която ставаше с всяка изминала минута все по-висока. Какво му се случваше? Не вярваше в магии, но в този момент се искаше голяма вяра в собственото му благоразумие, за да не се поддаде на тях и да остане здраво стъпил на земята. Забеляза, че се потеше.
Случвало му се беше, дори и рядко, да види за пръв път някое място и да изпита усещането, че вече е бил там, или да изживее отново преживени преди това ситуации. Но сега беше напълно различно. Думите, които изплуваха в мислите му, не му ги беше казвал, разказвал и произнасял нечий глас. Не, сега беше убеден, че ги е прочел. И тези написани думи толкова много го бяха поразили, а може би и смутили, че ги е запечатал в паметта си. Забравени, сега те се връщаха живи и неудържими. Но изведнъж разбра. Разбра, рухнал под някакъв страх, който никога през живота си не беше изпитвал и никога не беше мислил, че може да изпита. Разбра, че живееше в един разказ. Пренесен вътре в разказ на Фокнър, който беше прочел преди много години. Как бе възможно? Но това не беше подходящият момент за обяснения. Единственото, което му оставаше, беше да продължи да го чете и преживява, за да стигне до ужасния му завършек, който вече знаеше. Нищо друго не му оставаше. Изправи се.
16
От разказа „Роза за Емили“, включен в книгата на Уилям Фокнър „Слез на земята, Мойсей“, изд. „Хр. Г. Данов“, 1993, превод от англ. Кръстан Дянков. Всички цитати по-нататък са от същото произведение. — Б.пр.