— Бих искал да ми покажете къщата.
Тя го погледна изненадано и въпреки че леко се раздразни от това насилие, на което комисарят я подлагаше, не й стигна смелост да му откаже.
— Добре — отвърна, изправяйки се с мъка.
Започваше ясно да усеща истинската болка от падането. Като държеше едното си рамо доста по-нависоко от другото и поддържайки ръката си с другата, поведе Монталбано към дълъг коридор. Отвори първата врата вляво.
— Това е кухнята.
Много голяма, просторна, но почти неизползвана. На едната стена бяха окачени медни тенджери и тенджерки, почти побелели от прахта, която се беше натрупала по тях. Отвори вратата и на отсрещната страна.
— Това е трапезарията.
Тъмни, масивни орехови мебели. През последните трийсет години, изглежда, беше използвана един или най-много два пъти. Затвори отново вратата.
Продължиха няколко крачки напред.
— Там вляво е банята — каза Мария-Стела, но не я отвори. Направи още три крачки и спря пред друга затворена врата: — Тук е моята стая. Но е в безпорядък. — Обърна се към отсрещната врата: — Това е стаята за гости.
Отвори я. Протегна ръка, запали лампата и се дръпна встрани, за да направи път на комисаря да влезе. Сякаш тънък, парлив на вкус мъртвешки саван бе паднал върху тази стая…
И Монталбано на мига видя онова, което вече очакваше да види: на стола висеше костюмът, грижливо сгънат, под него се търкаляха две безжизнени обувки и захвърлените чорапи.
Мъжът лежеше в покафенелия от съсирената кръв креват, прилежно обвит в найлон и още по-прилежно облепен с тиксо, той, Емануеле Гаргано.
— Няма какво друго да гледате — каза Мария-Стела Козентино, като загаси лампата в стаята за гости и затвори вратата.
Върна се, но вече с разкривена походка, за да извърви отново коридора към хола, докато Монталбано остана там, пред затворената врата, неспособен да се помръдне и да направи дори една стъпка.
Мария-Стела не беше видяла мъртвия. За нея той не съществуваше, нямаше го върху окървавеното легло, напълно го беше изличила от съзнанието си. Както много години преди това беше направила с баща си.
Комисарят чуваше вътре в мозъка си воя на нещо като виелица, чувстваше главата си изпразнена от съдържание, не успяваше да свърже нито едно изречение, две думи на кръст, които, поставени една след друга, да добият завършен смисъл. След това от душата му се отрони стенание, подобно на скимтенето на ранено животно. Успя да направи една крачка и да излезе с почти болезнено изтръгване от вцепенението си, като се затича към хола. Мария-Стела седеше на един от фотьойлите и пребледняла като платно, държеше рамото си с ръка, а устните й трепереха.
— О, боже, колко силно започва да ме боли!
— Ще повикам лекар — каза комисарят, вкопчвайки се в този момент на нормалност.
— Повикайте доктор Ла Спина — каза Мария-Стела.
Комисарят познаваше този шейсетгодишен лекар, който се беше оттеглил от професията си и лекуваше само приятели. Затича се към вестибюла, телефонният указател беше поставен до апарата. Чуваше Мария-Стела, която продължаваше да се оплаква.
— Доктор Ла Спина? Монталбано се обажда. Познавате ли госпожица Мария-Стела Козентино?
— Разбира се, тя е моя пациентка. Какво й се е случило?
— Блъсна я кола. Боли я много рамото.
— Идвам веднага.
Точно в този момент го осени решението, което трескаво беше търсил. Снижи гласа си, надявайки се лекарят да не е глух:
— Докторе, чуйте ме. Ще ви помоля за нещо с цялата си лична отговорност. Нуждая се, но сега не ми задавайте въпроса „защо“, госпожица Мария-Стела да поспи дълбоко поне няколко часа.
Затвори телефона и три-четири пъти си пое дълбоко въздух.
— Ще дойде веднага — каза, влизайки в хола, като се опитваше да си придаде възможно най-нормалното изражение. — Много ли боли?
— Да.
Когато по-късно трябваше да разкаже историята, комисарят не успя да си спомни какво друго си бяха казали. Може би бяха запазили мълчание. Веднага щом чу, че някаква кола пристига, Монталбано стана и отиде да отвори вратата.
— Моля ви, докторе, лекувайте я, направете всичко онова, което трябва да направите, но най-вече я приспете дълбоко. В интерес на самата госпожица е.
Докторът го изгледа продължително в очите, но реши да не задава въпроси.