— Ама че работа! Вината изцяло е в телевизията — каза Монталбано.
— Какво общо има телевизията?
— Има и още как, няма информационна емисия, в която да не ни обсипват с новини за финансовите пазари, промишления индекс „Дау Джоунс“, основния индекс на Италианската борса и всякакви подобни глупости… Хората се впечатляват, не разбират нищо от това, наясно са, че рискуват, но и че може да се спечели, и се хвърлят в обятията на първия появил се мошеник: „Помогни ми и аз да се включа в играта, вкарай ме в играта…“. Не е за говорене. Каква идея ти се оформя в главата?
— Моята идея е същата като тази на Гуарнота, че между най-големите му клиенти е имало някой мафиот, който, като е разбрал, че го е измамил, го е очистил.
— Значи, Мими, ти не принадлежиш към онази фракция, която вижда Гаргано щастлив и доволен на някой остров из южните морета?
— Не. Ти обаче какво мислиш?
— Мисля, че ти и Гуарнота сте двама лайнари.
— И защо?
— Ще стигна и до това и тогава ще ти го обясня. Междувременно трябва да ме убедиш, че съществува толкова тъп мафиот, който да не разбере, че работата на Гаргано е най-обикновена измама. В краен случай мафиотът щеше да принуди Гаргано да го вземе като мажоритарен съдружник. А пък и този хипотетичен мафиот какво е щял да направи, за да подуши, че Гаргано е на път да го измами?
— Нищо не разбрах.
— Ех, Мими, доста бавно загряваш… Разсъждавай! Какво е направил мафиотът, за да схване, че Гаргано няма да се появи, за да изплати лихвите? Кога за последен път е бил видян?
— Сега не мога да си спомня с точност, но приблизително преди месец в Болоня. Казал е на служителката си, че на следващия ден ще пътува за Сицилия.
— Какво?
— Че щял да отпътува за Сицилия — повтори Ауджело.
Монталбано стовари с все сила юмрука си върху масата.
— Ама Катарела да не е станал заразен? Май и ти започваш да кретенясваш! Питах те с какво превозно средство е щял да пътува за Сицилия? Със самолет? С влак? Пеша?
— Служителката не знаеше. Но всеки път, когато е бил тук във Вигата, се е движел с една алфа ромео 166, от онези с многото екстри, които имат компютър на таблото си.
— Намерена ли е?
— Не.
— Имал е компютър в колата си, но в офиса му не видях нито един. Странно…
— Имал е два. Гуарнота е наредил да ги изземат.
— И какво е открил в тях?
— Все още работят.
— Освен Козентино, колко са били служителите в тукашния филиал?
— Двама млади, от онези днешни младежи, които знаят много за интернет и всичко, свързано с него: Джакомо Пелегрино, завършил икономика, и Микела Манганаро, дипломантка в същата специалност. Живеят във Вигата.
— Искам да говоря с тях. Когато се върна от Монтелуза, да намеря телефоните им върху бюрото си.
Ауджело се навъси, стана и излезе от кабинета, без да каже довиждане.
Монталбано го разбираше. Мими се боеше да не му отмъкне разследването. Или още по-лошо — мислеше си, че е осенен от някоя гениална идея, която може да вкара дознанието в правилния път. Но не, нещата не стояха по този начин. Можеше ли обаче да каже на Ауджело, че се движи подир някаква несъществуваща следа, лека сянка, тънка паяжина, готова да се скъса при най-малкия полъх на вятъра?
В гостилница „Сан Калоджеро“ изяде две порции риба на скара, които му бяха като първо и второ ястие. След това направи дълга разходка по кея чак до фара, за да подпомогне храносмилането си. За момент се поколеба дали да отиде до скалата, на която посядаше обикновено, но духаше много студен вятър, а и си помисли, че е по-добре да отметне ангажимента си с началника на полицията. Като пристигна в Монтелуза, вместо да отиде веднага в дирекцията на полицията, се озова в редакцията на „Свободна мрежа“. Казаха му, че Дзито, приятелят му журналист, е излязъл по работа. Но Анна-Лиза, секретарката, която беше момиче за всичко, му даде да разбере, че е на негово разположение.
— Правили ли сте репортажи за брокера Гаргано?
— Заради изчезването му ли?
— Също и преди това.
— Имаме колкото искате.
— Може ли да ми прехвърлите на касета онези, които ви се струват по-интересни? Ще бъде ли възможно да я имам за утре следобед?