— В килията му?
— Да. При завръщането от Америка ние поддържахме по време на пътуването прекрасни отношения и се осмелявам да твърдя, че той изпитва известни симпатии към този, който успя да го арестува. Ако може да ми даде някои пояснения, без да загуби престижа си, той няма да се поколебае да ми спести безполезното пътуване.
Беше малко след пладне, когато въведоха Ганимар в килията на Арсен Люпен. Последният, изтегнат в леглото си, повдигна глава и нададе радостен вик:
— Ах! Та това е истинска изненада. Скъпият Ганимар — тук!
— Самият той.
— Много неща желаех в това убежище, което сам си избрах… но нищо тъй страстно, както да те приема в него.
— Много мило.
— Е, не, не. Публично признавам, че изпитвам към теб най-голямо уважение.
— От което се гордея.
— Винаги съм твърдял: Ганимар е най-добрият ни полицай. Той е почти равен виждаш, че съм честен, — той е почти равен на Шерлок Холмс. Не, не, наистина съм отчаян, но мога да ти предложа само този трикрак стол. И нищо разхладително, даже чаша бира! Прощавай, тук съм само временно.
Ганимар седна усмихнат и затворникът продължи, щастлив да поприказва малко:
— Боже мой, колко съм доволен, че мога да отморя очите си с гледката на един честен човек! До гуша ми дойдоха всички тези физиономии на шпиони и доносчици, които десет пъти дневно претърсват джобовете ми и скромната ми килия, за да се уверят, че не подготвям бягство. Пфуй, колко много държи на мен правителството!…
— Има право…
— Ами! Бих бил тъй щастлив да ме оставят да си живея в моето малко ъгълче!
— С доходите на другите!
— Нали? Би било тъй просто! Но аз бърборя, говоря глупости, а ти може би бързаш. На въпроса, Ганимар! На какво дължа честта да бъда посетен?
— Аферата Каорн — заяви Ганимар без заобикалки.
— Стой! Една секунда… То е, защото съм зает с толкова много работа! Да открия най-напред в мозъка си досието на случая Каорн… А, ето, открих го. Афера Каорн, замък Малаки, департамент Долна Сена. Два Рубенса, един Вато и няколко дреболии.
— Дреболии!
— Е, бога ми, всичко туй е дребна работа. Има и по-добро! Но достатъчно е, че аферата те интересува… Думай, Ганимар.
— Трябва ли да ти обясня докъде сме стигнали със следствието!
— Няма нужда. Прочетох тазсутреишите вестници. Ще си позволя дори да кажа, че не напредвате бързо.
— Точно по тази причина апелирам към твоята любезност.
— Изцяло на услугите ти.
— Най-напред следното: нали ти проведе операцията?
— От А до Я.
— Предупредителното писмо? Телеграмата?
— Са от твоя слуга. Трябва да имам някъде разписките. Арсен отвори чекмеджето на малката проста дървена масичка, която заедно с леглото и трикракото столче съставляваше цялата мебелировка на килията, взе две смачкани хартийки и ги подаде на Ганимар.
— Виж ти — се провикна последният, — ами че аз те мислех за постоянно наблюдаван и обискирван при най малкия повод. А ти четеш вестници, събираш разписки от пощата…
— Ба! Тези хора са толкова тъпи! Те разпарят подплатата на сакото ми, проучват подметките на ботите ми, прислушват стените на това помещение, но никому не би хрумнало, че Арсен Люпен е дотам прост, та да избере едно толкова лесно скривалище.
Ганимар, развеселен, се провикна:
— Какъв хитрец! Объркващ ме. Хайде, разкажи ми историята.
— О–хо! Много бързаш. Да те посветя във всичките си тайни… да ти разкрия малките си трикове… Това е много сериозно.
— Сбърках ли, като разчитах на твоята услужливост?
— Не, Ганимар, и тъй като настояваш…
Арсен Люпен обиколи няколко пъти стаята, после, спирайки се:
— Какво мислиш за писмото ми до барона?
— Мисля, че си искал да се забавляваш и малко нещо да смаеш обществото.
— Така значи, да смая обществото! Уверявам те, Ганимар, смятах те за по-досетлив. Нима аз, Арсен Люпен, мога да се занимавам с такива детинщини! Вих ли писал това писмо, ако можех да обера барона, без да му пиша? Ами разбери, ти и останалите, че това писмо е неизбежната изходна точка, лостът, който задействува цялата машина. Хайде да караме подред и да подготвим заедно, ако желаеш, обира на Малаки.
— Слушам те.
— Да си представим следователно един плътно затворен и барикадиран замък, като този на барон Каорн. Ще изоставя ли играта и ще се откажа ли от съкровищата, които желая, само затова, че замъкът, в който се намират, е недостъпен?
— Разбира се, не.
— Ще се опитам ли да атакувам, както едно време, начело на група авантюристи?
— Детинщина!
— Ще се промъкна ли скрито?
— Невъзможно.
— Остава едно средство, единственото по мое мнение: да направя така, че да бъда поканен от собственика на споменатия замък.