Те повдигнаха всяка плоча, демонтираха леглото, направиха всичко, което е прието да се прави в подобни случаи, и накрая не намериха нищо. Точно щяха да се откажат от обиска, когато пазачът притича запъхтян и им каза:
— Чекмеджето… погледнете в чекмеджето на масата. Стори ми се, че когато влизах, той го затваряше.
Те погледнаха и Дийози се провикна:
— Бога ми, пипнахме го този път нашия клиент. Фоланфан го спря.
— Стой, малкия. Шефът ще направи инвентаризацията.
— Все пак тази луксозна пура…
— Остави хаванската пура и да предупредим шефа.
Две минути по-късно г-н Дюдуи проучваше чекмеджето.
Той намери цял куп вестникарски статии, отнасящи се до Арсен Люпен, изрязани от „Аргюс де ла Прес“, кесия за тютюн, лула, тънка хартия пилюр и накрая две книги.
Погледна заглавията. Едната беше „Култът на героите“ от Карлайл, английска, и едно очарователно старинно издание, подвързано в стила на епохата си — „Наръчник на Епиктет“, немски превод, публикуван в Лайден през 1634. Прелисти ги и установи, че са пълни със знаци, подчертавания, бележки. Какво беше това — условни знаци или признак за голям интерес към книгата?
— Ще ги разгледаме по-подробно — каза г-н Дюдуи.
Огледа кесията за тютюн, лулата. После взе прочутата пура със златна лентичка:
— Браво, има вкус нашият приятел — провикна се той. Има „Хенри Клей“!
С машиналния жест на пушач я поднесе към ухото си и я помачка. Викна от почуда. Пурата се бе свила под натиска на пръстите му. Разгледа я с още по-голямо внимание и различи нещо бяло между тютюневите листа. Внимателно той изтегли с карфица един тънък хартиен свитък колкото клечка за зъби. Разви го и прочете следните думи, изписани със ситен женски почерк:
Каретата зае мястото на другата. Осем от десетте са подготвени. При натиск на външното стъпало плочата хлътва. От дванайсет до шестнайсет всеки ден К-С ще чака. Но къде? Незабавен отговор. Бъдете спокоен, Вашата приятелка бди над Вас.
Г-н Дюдуи помисли малко и каза:
— Това е достатъчно ясно… каретата… осемте отделения… От дванайсет до шестнайсет, т.е. от обяд до четири часа…
— А това К-С, което ще чака?
— К-С в случая трябва да означава автомобил, К-С — конска сила, нали така означават в спорта мощността на двигателя? Един двадесет и четири К-С, това е автомобил с двадесет и четири конски сили.
Той се изправи и попита:
— Задържаният привършваше обяда си?
— Да.
— И тъй като не е прочел още това послание, както подсказва състоянието на пурата, може току-що да го е получил.
— Как?
— В храната му, в средата на хляба или в картоф, знам ли?
— Невъзможно! Позволихме да му носят храна само за да го подмамим в капана, но нищо не сме намерили.
— Ще потърсим тази вечер отговора от Люпен. Засега го дръжте извън килията. Ще занеса всичко това на господин съдия-следователя. Ако и той е на моето мнение, ще преснемем веднага писмото и след час ще можете да върнете в чекмеджето освен тези предмети, и една подобна пура, със съобщението вътре. Задържаният не трябва ни най-малко да се усъмни.
Не без известно любопитство се завърна вечерта г-н Дюдуи в канцеларията на Санте заедно с инспектор Дийози. В един ъгъл, на печката, стояха три чинии.
— Храни ли се?
— Да — отвърна директорът.
— Дийози, моля, нарежете на тънки парченца тези макарони и разчупете това хлебче… Нищо?
— Нищо, шефе!
Г-н Дюдуи разгледа чиниите, вилицата, лъжицата и най-после полагаемият се нож със затъпено острие. Той завъртя дръжката наляво, после надясно. Надясно дръжката поддаде и се отви. Ножът беше кух и служеше за калъф на лист хартия.
— Пфу! — каза той. — Не е много хитро за човек като Арсен. Но да не губим време. Вие, Дийози, идете веднага на проверка в ресторанта.
После прочете:
Оставям се на Вас, К-С да следва отдалеч всеки ден. Аз ще се движа отпред. До скоро виждане, скъпа и възхитителна приятелко.
— Най-после — провикна се г-н Дюдуи, потривайки ръце, — мисля, че работата потръгна. Малко помощ от наша страна и бягството ще успее… толкова, колкото да ни позволи да спипаме съучастниците.
— А ако Арсен Люпен ни се изплъзне от ръцете? — възрази директорът.
— Ще използваме повече хора. И ако въпреки това успее… Бога ми, толкова по-зле за него! Що се отнася до бандата, щом шефът отказва да говори, другите ще проговорят.
И наистина той не говореше много, Арсен Люпен. От месеци упоритите усилия на г-н Жюл Бувие, съдия-следователя, оставаха напразни. Разпитите се превръщаха в безинтересни беседи между съдията и адвоката метр Данвал, един от принцовете на адвокатското съсловие, който впрочем знаеше за обвиняемия почти толкова, колкото и първият срещнат.