От време на време, от учтивост, Арсен Люпен казваше пренебрежително:
— О, да, господин съдия, така е: обирът на банката Креди Лионе, кражбата на улица „Вавилон“, производството на фалшиви банкноти, случаят с осигурителните полици, обирите на замъците Арменил, Гуре, Имблевен, Гроселие, Малаки — всичко това е дело на вашия слуга.
— Тогава можете ли да ми обясните…
— Не е нужно, признавам всичко накуп, всичко и дори десет пъти повече от това, което можете да си представите.
Обезсърчен, съдията бе прекъснал тези отегчителни разпити, но след като се запозна с двете намерени бележки, той ги възобнови. И редовно по обяд Арсен Люпен беше отвеждан от Санте до следствения затвор на префектурата на полицията в затворническата карета, заедно с няколко други задържани. Те потегляха обратно към три или четири часа.
Но един ден завръщането стана при особени обстоятелства. Тъй като разпитите на другите задържани не бяха приключили, решиха да върнат първо Арсен Люпен. И така той се качи в колата сам.
Тези затворнически карети, наричани от народа „панери за салата“, са разделени по дължина от един коридор в средата, към който гледат десет клетки: пет отдясно и пет отляво. Всяка от тези клетки е така разположена, че можеш само да седиш, и на петимата затворници не само че им е много тясно, но са и разделени един от друг с успоредни прегради. В единия край пазач от общината наблюдава коридора.
Арсен бе въведен в третото отделение вдясно и тежката кола се раздвижи. Той си даде сметка, че бяха напуснали Ке дьо л’Орлож и че минаваха пред Палатата на правосъдието. Тогава, към средата на моста Сен-Мишел, той натисна както винаги с десния си крак ламаринената плоча, която затваряше клетката. Незабавно нещо се задействува и плочата се отмести безшумно. Можа да констатира, че се намира точно между двете колела.
Целият нащрек, той изчака. Колата изкачи булевард „Сен-Мишел“. Спря на кръстопътя Сен-Жермен. Конят на една товарна кола бе паднал. При спрялото движение много бързо стана задръстване от файтони и омнибуси.
Арсен Люпен подаде глава. До неговата бе спряла и една друга кола на съда. Той повдигна още главата си, постави крак на една от спиците на голямото колело и скочи на земята.
Кочияшът го видя, прихна да се смее, после понечи да извика, ала гласът му се изгуби сред грохота на превозните средства, които отново потеглиха. Впрочем Арсен Люпен беше вече далеч.
Той беше пробягал няколко крачки, после на левия тротоар се обърна, огледа се, помая се, сякаш все още не знаеше накъде да поеме. След това решително пъхна ръце в джобовете си и с безгрижния вид на шляещ се човек продължи по булеварда.
Времето бе тихо, едно тихо и приятно есенно време. Кафенетата бяха пълни. Той седна на терасата в едно от тях.
Поръча чаша бира и пакет цигари. Изпи чашата на малки глътки; изпуши спокойно една цигара, запали втора. Най-после, вече станал, помоли сервитьора да извика управителя.
Управителят дойде и Арсен Люпен му каза достатъчно високо, за да го чуят всички:
— Съжалявам много, господине, забравих си портмонето. Може би името ми ви е достатъчно известно, за да ми отпуснете кредит за няколко дни: Арсен Люпен.
Управителят го изгледа — мислеше, че се шегува. Но Арсен повтори:
— Люпен, задържан в затвора Санте, в момента — избягал. Смея да вярвам, че това име ви вдъхва пълно доверие.
Той се отдалечи, последван от всеобщ смях, без другият и да помисли да възрази.
Пресече косо улица „Суфло“ и пое по „Сен-Жак“. Премина я бавно, като се спираше пред витрините, за да запали цигара На булевард „Пор Роаял“ се огледа, поразпита тоз-оня и се насочи право към улица „Санте“. Високите мрачни стени на затвора скоро се появиха. Минавайки край тях, той стигна до дежурния пазач и свали шапката си:
— Нали това е затворът Санте?
— Да.
— Бих желал да се върна отново в килията си. Колата ме остави по пътя, а не искам да злоупотребявам…
Младият човек промърмори:
— Хайде, човече, върви си по пътя и по-бързо!
— Моля, моля, моят път минава през тази врата. И ако попречите на Арсен Люпен да я премине, това може да ви струва скъпо, приятелю!
— Арсен Люпен! Какви ми ги разправяте?
— Съжалявам, че ми няма визитните картички — каза Арсен, давайки си вид, че ги търси из джобовете.
Пазачът го изгледа от глава до крака поразен. После, без да каже дума, сякаш насила, дръпна звънеца. Тежката желязна врата се открехна.