Няколко минути по-късно директорът изтича до канцеларията, като жестикулираше и се преструваше на разярен. Арсен се усмихна:
— Хайде, господин директоре, не се правете на по-хитър от мен! Ами как! Погрижват се да ме върнат сам в колата, подготвят едно хубаво задръстване и си мислят, че ще хукна и ще се свържа с приятелите си! Ами двадесетте агенти от полицията, които ме ескортираха пеша, на велосипеди и с файтони? Ох, как само щяха да ме подредят! Нямаше да изляза жив! Кажете, господин директоре, на това ли разчитаха?
Той вдигна рамене и прибави:
— Моля ви, господин директоре, да не се занимават с мен. В деня, в който пожелая да избягам, няма да имам нужда от никого.
Два дни след това „Еко дьо Франс“, който явно ставаше официалният предвестител за подвизите на Арсен Люпен — казваха, че той е един от главните му акционери, — „Еко дьо Франс“ публикува пълните подробности на този опит за бягство. Дори текстът на разменените бележки между задържания и неговата тайнствена приятелка, средствата, използвани за тази кореспонденция, съучастието на полицията, разходката по булевард „Сен-Мишел“, инцидентът в кафене „Суфлу“ — всичко бе разгласено. Знаеха, че разследванията на инспектор Дийози сред сервитьорите в ресторанта не бяха дали никакъв резултат. Стана ясно и друго, което показваше безкрайните възможности на този човек: затворническата кола, с която го бяха превозили, беше специално пригодена. С нея бандата му бе заменила една от шестте редовни коли, които обслужват затворите.
Вече никой не се съмняваше в предстоящото бягство на Арсен Люпен. Самият той впрочем категорично го съобщаваше, както се вижда от отговора му на г-н Бувие в деня след инцидента. Той изгледа съдията, който се подиграваше на неговия неуспех, и хладно го увери:
— Чуйте добре, господине, и повярвайте на честната ми дума: този опит за бягство беше част от плана ми за бягство.
— Не разбирам — присмя се съдията.
— Не е необходимо да разбирате.
И тъй като съдията в хода на този разпит, който се появи изцяло в колоните на „Еко дьо Франс“, тъй като съдията се върна отново към следствието си, Люпен се провикна отегчен:
— Боже мой, боже мой, и за какъв дявол! Няма полза от всичките тия въпроси.
— Как няма полза?
— Ами да, след като няма да присъствувам на процеса си…
— Вие няма да присъствувате…
Не, това ми е идея-фикс, неотменимо решение. Нищо не може да ме накара да отстъпя.
Една такава сигурност и ежедневно издаваните необяснимо как секретни сведения дразнеха и смущаваха правосъдието. Тук имаше тайни, които само Арсен Люпен знаеше и чието разпространение следователно можеше да се извърши единствено от него. Но с каква цел ги разкриваше и как?
Смениха килията на Арсен Люпен. Една вечер той бе свален един етаж по-долу. Съдия-следователят, от своя страна, приключи следствието и препрати делото в прокуратурата.
Настъпи затишие. Два месеца продължи. Арсен ги прекара изтегнат на леглото си, с лице, почти винаги обърнато към стената. Смяната на килията, изглежда, го бе смазала. Той отказа да приема адвоката си. Едва разменяше по няколко думи с пазачите си.
По време на петнадесетдневката, която предхождаше процеса, той видимо се оживи. Оплака се от липса на въздух. Извеждаха го в двора много рано сутрин, обграден от двама души.
Общественото любопитство обаче не бе намаляло. Всеки ден очакваха новината за бягството му. Почти го желаеха, до такава степен това лице се харесваше на тълпите със своето вдъхновение, с веселието си, с разнообразието, с изобретателния си гений и тайнствения си живот. Арсен Люпен трябваше да избяга. Това беше неизбежно, фатално. Чудеха се, че се е забавил толкова много. Всяка сутрин префектът на полицията питаше своя секретар:
— Е, още ли не е избягал?
— Не, господин префект.
— Значи утре.
В навечерието на процеса един господин се представи в канцеларията на „Гран Журнал“, помоли за среща със съдебния журналист, хвърли визитната си картичка в лицето му и бързо се отдалечи. На картичката бяха написани следните думи: „Арсен Люпен винаги изпълнява обещанията си.“
Съдът започна да заседава в тази обстановка.
Беше пълно с хора. Нямаше човек, който да не желае да види прочутия Арсен Люпен и който да не предугаждаше с наслада как той щеше да си играе с председателя на съда. Адвокати и съдии, журналисти и хора от висшето общество, артисти и светски жени — цял Париж се тълпеше по скамейките на залата.
Валеше. Навън денят бе мрачен и Люпен не се виждаше добре, когато стражата го въведа. Но мудното му държане, начинът, по който се строполи на стола, безразличната и пасивна неподвижност не действуваха в негова полза. Неведнъж адвокатът му — този път един от помощниците на метр Данвал, счел за недостойно положението, до което бе докаран — неведнъж адвокатът му го заговорваше. Ала той поклащаше глава и мълчеше.