Да е бил нает от Арсен Люпен? Нищо не даваше основание да се мисли така. А и тъй да беше, пак нямаше да се узнае повече за бягството на затворника. Чудото си оставаше. От двадесетте хипотези, които се опитваха да го обяснят, нито една не бе задоволителна Единствено в бягството нямаше съмнение. Бягство необяснимо, вълнуващо, в което и общественото мнение, и правосъдието чувствуваха усилието на една дълга подготовка, комбинация от чудесно преплетени действия, чийто край оправдаваше гордото предсказание на Арсен Люпен: „Няма да присъствувам на своя процес.“
След цял месец старателни издирвания загадката си остана неизяснена. И все пак не можеха да задържат безкрайно този клетник Бодрю. Да го осъдят би било смешно: какви обвинения имаха срещу него? Освобождаването му бе подписано от съдия-следователя. Но началникът на полицията нареди да го наблюдават усилено.
Идеята беше на Ганимар. От негова гледна точка, нямаше нито съучастничество, нито случайност. Бодрю беше инструмент, който Арсен Люпен бе използвал с необикновената си изобретателност. Чрез освободения Бодрю щяха да се доберат до Арсен Люпен или поне до някого от неговата банда.
Причислиха към Ганимар двамата инспектори Фоланфан и Дийози и в едно мъгляво януарско утро вратите на затвора се отвориха пред Бодрю Дезире.
Той изглеждаше смутен отначало и се движеше като човек, който няма точна представа как ще използва времето си. Мина по улица „Санте“ и улица „Сен-Жак“. Пред дюкянчето на един вехтошар свали сакото и жилетката си, продаде жилетката за няколко сантима, облече пак сакото и си тръгна.
Пресече Сена. При Шатле го подмина един конен омнибус. Поиска да се качи. Нямаше места. Контрольорът го посъветва да си вземе номер и той влезе в чакалнята.
В този момент Ганимар извика двамата си колеги и без да изпуска от поглед спирката, бързо им нареди:
— Спрете някоя кола… не, по-добре две. Аз ще бъда с единия от вас и ще продължим да го следим.
Мъжете се подчиниха. Но Бодрю не се появяваше. Ганимар се приближи: в залата нямаше никой.
— Какъв съм идиот — изпъшка той, — забравих за втория изход.
Чрез един вътрешен коридор чакалнята бе наистина свързана с улица „Сен-Мартен“. Ганимар се втурна. Пристигна точно навреме — забеляза Бодрю в дилижанса „Батиньол — Ботаническата градина“, който завиваше зад ъгъла на улица „Риволи“. Изтича и го стигна. Но бе загубил двамата си агенти. Трябваше сам да продължи преследването.
В яростта си бе готов да го хване за яката без всякакви формалности. Така нареченият слабоумен не го ли бе разделил предумишлено и с изобретателна хитрост от помощниците му.
Загледа се в Бодрю. Той дремеше на скамейката и главата му се люшкаше насам-натам. С тази леко отворена уста, лицето му имаше невъобразимо тъп вид. Не, това не бе противник, който да изиграе стария Ганимар. Случайност, това е.
На кръстовището на Галери Лафайет човекът скочи в трамвая за Ла Мюет. Изминаха булевард „Осман“, авеню „Виктор Юго“. Бодрю слезе чак на спирката Ла Мюет. И с небрежна стъпка навлезе в Булонския лес.
Той минаваше от една алея в друга, връщаше се, отдалечаваше се. Какво търсеше? Имаше ли цел?
След цял час скитане изглеждаше изтощен от умора. Мястото, разположено недалеч от Отьой, на брега на едно малко, скрито сред дърветата езеро, беше съвършено пусто. Измина половин час. Изгубил търпение, Ганимар реши да завърже разговор.
И така, той се приближи и седна до Бодрю. Запали цигара, зарисува с бастуна си кръгчета по пясъка и рече:
— Не е топло.
Мълчание. И внезапно в тишината избухна смях, ала весел, щастлив смях, смях на дете, което се киска и не може да се спре. Ясно, осезаемо, Ганимар почувствува как косите му се изправят по настръхналата кожа на черепа му. Този смях, този пъклен смях, който така добре познаваше…
Той сграбчи човека за ръкавите на палтото и го загледа втренчено, яростно, много по-внимателно, отколкото в съда, и наистина не видя същия човек. Това беше той, но в същото време беше другият, истинският.
Озарен от някаква съучастническа воля, той виждаше отново пламенните очи, попълваше измършавялото лице, виждаше истинската плът под похабената кожа, истинската уста през гримасата, която я деформираше. И очите бяха на другия, и устата, и най-вече изразът на лицето — рязък, жив, подигравателен, одухотворен, така ясен и така млад!
— Арсен Люпен, Арсен Люпен — промълви той.
И изведнъж, обзет от ярост, го стисна за гушата и се опита да го събори. Въпреки петдесетте си години, той бе необичайно силен, докато противникът му изглеждаше все още зле. И освен това — какъв триумф, ако успееше да го върне обратно.