Борбата бе кратка. Арсен Люпен слабо се отбраняваше и Ганимар изостави битката почти със същата скорост, с която я бе започнал. Дясната му ръка висеше безжизнена, вцепенена.
— Ако ви учеха на жиу-жицу в Ке дез Орфевр — заяви Люпен, — щеше да знаеш, че този удар се нарича юди-ши-ги на японски.
И хладно добави:
— Една секунда още и ръката ти щеше да е счупена, а ти щеше да си си получил заслуженото. Как ти, стар приятел, когото ценя, пред когото разкривам спонтанно своето инкогнито, ти злоупотребяваш с моето доверие! Не е хубаво така!… Е, хайде, какво ти е?
Ганимар мълчеше. Това бягство, за което се смяташе отговорен — не бе ли той, който със сензационните си показания бе въвел правосъдието в заблуда, — това бягство му се струваше като позорно петно в кариерата му. Една сълза се изтърколи към сивите му мустаци.
— Е, боже мой, Ганимар, не дразни жлъчката си: ако ти не беше проговорил, щях да уредя друг да го стори. Помисли, можех ли да допусна да осъдят Бодрю Дезире?
— Тогава — промълви Ганимар — значи ти си бил там. И самият ти си тук.
— Аз, все аз, само аз.
— Възможно ли е?
— О, не е нужно да си магьосник. Достатъчно е, както каза и любезният председател на съда, да се подготвяш десетина години, за да си готов за всички случаи.
— Но лицето ти? А очите ти?
— Сам разбираш, че ако работих осемнадесет месеца в Сен Луи с доктор Алтие, то не беше от любов към изкуството. Мислех, че този, който един ден ще има честта да се нарича Арсен Люпен, трябва да се изключи от обичайните закони за външност и самоличност. Външност? Та тя се променя по желание. Една подкожна инжекция с парафин ти подува кожата точно на желаното място. Пирогаловата киселина те превръща в мохикан. Сокът на растението „змийско мляко“ те украсява със струпеи и тумори с много сполучлив ефект. Такава и такава химическа процедура действува върху растежа на брадата и косите, а друга — върху тембъра на гласа. — Прибавете към това и два месеца диета в килия 24, хиляди пъти повторените упражнения, за да отварям устата си съобразно тази гримаса, да държа главата си в този наклон и гърба — превит в тази дъга. Накрая 5 капки ат-ропин в очите, за да стане погледът разсеян и обезумял, и номерът е готов.
— Не разбирам как пазачите…
— Преобразяването стана постепенно. Те не можеха да забележат всекидневното развитие.
— А Бодрю Дезире?
— Бодрю Дезире съществува. Това е един невинен бедняк, когото срещнах миналата година и чиито черти наистина приличат малко на моите. Очаквах да го арестуват всеки момент, настаних го на сигурно място и още в началото се заех да открия по какво се различавахме, да прикрия тези черти в себе си, доколкото е възможно. Моите приятели уредиха да постъпи за една нощ в следствения затвор, така че да излезе приблизително по едно и също време с мен и съвпадението да е лесно за установяване. Защото, забележи, трябваше да се разбере кога е минал, без което правосъдието щеше да се пита кой съм аз. А така, предлагайки му този чудесен Бодрю, беше неизбежно, разбираш ли, неизбежно то да не се нахвърли на него и въпреки непреодолимите трудности на една замяна щеше да предпочете да повярва в нея, отколкото да признае невежеството си.
— Да, да, наистина — промълви Ганимар.
— И освен това — възкликна Арсен Люпен — имах в ръцете си един страхотен коз, една карта, измислена от мен още в началото: всички очакваха, че ще избягам. И ето грубата грешка, която допуснахте ти и останалите в тази вълнуваща партия, в която правосъдието и аз се бяхме обвързали и чийто залог беше моята свобода; вие допуснахте, че съм тласкан пак от самохвалството, че съм опиянен от успехите си като хлапак. Аз, Арсен Люпен, с такава слабост! И както при случая Каорн, вие пак не си казахте: „Щом Арсен Люпен разтръбява навсякъде, че ще избяга, значи има причини, които го карат да тръби.“ Но, дявол го взел, ами разбери най-сетне, че за да избягам… без да бягам, бе нужно предварително да се вярва в бягството, то да бъде основно, абсолютно убеждение, истина, ясна като слънцето. И това стана по моя боля. Арсен Люпен ще избяга, Арсен Люпен няма да присъствува на процеса си. И когато ти стана, за да кажеш: „Този човек не е Арсен Люпен“, щеше да бъде неестествено всички да не повярват веднага, че не съм Арсен Люпен. Ако само един се бе усъмнил, ако само един бе изказал простото подозрение: „Ами ако е Арсен Люпен?“, бях загубен още в същата минута. Трябваше да се надвесят над мен не с мисълта, че не Съм Арсен Люпен, както ти го направи — ти и останалите, а в мисълта, че може да съм Арсен Люпен и тогава щяха да ме разпознаят, въпреки всички предпазни мерки. От логична и психологична гледна точка никому не можеше да хрумне тави най-обикновена простичка мисъл.