Той сграбчи внезапно ръката на Ганимар.
— Хайде, Ганимар, признай че осем дни след нашата среща в затвора ти ме очакваше в четири часа в дома си, както те бях помолил.
— А твоята затворническа карета? — попита Ганимар, избягвайки отговора.
— Блъф! Моите приятели поправиха набързо и замениха тази стара и излязла от употреба кола, с цел да успеят. Но аз знаех, че идеята е осъществима само с помощта на изключителни обстоятелства. И все пак сметнах за нужно да приключа с този опит за бягство и да му дам най-голямата гласност. Първото смело запланувано бягство придаваше на второто стойността на предварително осъществено бягство.
— Значи пурата…
— Издълбана от мен, както и ножа.
— А бележките?
— Написани от мен.
— А тайнствената кореспонденция?
— Тя и аз сме едно. Мога да пиша с всякакви почерци. Ганимар се замисли за малко и възрази:
— Как е възможно, когато в антропометричната служба направиха фиш на Бодрю, да не забележат, че той съвпада с този на Арсен Люпен.
— Няма фиш за Арсен Люпен.
— Хайде де!
— Или поне е фалшив. Това е въпрос, който изучавах дълго време. Системата Бертийон съдържа първо визуалното описание — а ти виждаш, че то не е непогрешимо — и след това описание на размерите — размери на главата, пръстите, ушите и т.н. Срещу това нищо не може да се направи.
— Тогава?
— Тогава трябваше да се плати. Още преди завръщането ми от Америка един чиновник от тази служба прие известна сума, за да „сбърка“ един от моите размери. Това бе достатъчно да се отклони цялата система към случай, диаметрално противоположен на този, до който би трябвало да се стигне. Фишът Бодрю не трябваше да съвпада фиша Арсен Люпен.
Отново настъпи мълчание, после Ганимар попита:
— А сега какво ще правиш?
— Сега — възкликна Люпен — ще си почивам, ще се подложа на режим с усилено хранене и постепенно ще стана отново аз. Много е хубаво да си Бодрю или друг някой, да сменяш като риза самоличността си и да избиращ външния си вид, гласа, погледа, почерка си. Но се стига дотам, че вече сам не можеш да се познаеш, а това е доста печално. В момента изпитвам туй, което трябва да изпитва човек, загубил сянката си. Ще се търся… и ще се намеря.
Той се поразходи напред-назад. Лек здрач проникваше вече в дневната светлина. Той спря пред Ганимар.
— Мисля, че няма какво повече да си кажем?
— Има — отговори инспекторът. — Бих желал да зная дали ще разкриеш истината за твоето бягство… Грешката, която сторих…
— О, никой никога няма да узнае, че освободеният е бил Арсен Люпен. Имам твърде голям интерес да трупам около себе си тайнствен мрак, за да не запазя почти чародейния характер на това бягство. Така че не се бой от нищо, скъпи приятелю, и сбогом. Ще вечерям навън и едва ще имам време да се преоблека.
— Мислех, че копнееш за почивка!
— Уви! Има светски задължения, от които не можеш да избягаш. Почивката — от утре.
— И къде пък ще вечеряш?
— В английското посолство.
IV
ТАЙНСТВЕНИЯТ ПЪТНИК
Предната вечер бях изпратил колата си в Руан. Трябваше да я догоня с влак и отида при приятели, които живеят на брега на Сена.
Но в Париж, няколко минути преди да тръгне влакът, в купето ми нахлуха седмина господа; петима от тях пушеха. Колкото и кратко да е пътуването с влак, перспективата да го осъществя в такава компания ми бе неприятна, още повече че вагонът бегие стар модел и нямаше коридор. Взех пардесюто си, вестниците, разписанието на влаковете и се приютих в едно от съседните купета. Там имаше една дама. При вида ми тя прояви недоволство, което не ми убегна, и се наведе към някакъв господин, застанал на стъпалото, навярно съпругът й, който я бе придружил до гарата. Господинът ме изгледа и оценката ми се стори добра, защото той заговори на жена си с усмивка, както се успокоява уплашено дете. Тя се усмихна на свой ред и ме погледна приятелски, сякаш внезапно разбрала, че съм от тези галантни мъже, с които една жена може да остане в продължение на два часа затворена в малка кутия от шест квадратни фута, без да има от какво да се страхува.
Съпругът й каза:
— Няма да ми се сърдиш, мила, но имам спешна среща и не ще мога да изчакам.
Той я прегърна нежно и си отиде. Жена му му изпрати през прозореца няколко дискретни въздушни целувки и размаха кърпичката си.
Но ето че се чу локомотивната свирка. Влакът потегли.
Точно в този момент, въпреки протестите на служителите, Вратата се отвори и някакъв мъж нахълта в купето ни. Моята спътничка, която в това време беше станала и подреждаше нещата си по мрежите, извика ужасено и падна на седалката.