Всъщност видът на новодошлия и поведението му би трябвало по-скоро да смекчат лошото впечатление, създадено от неговата постъпка. Коректен, почти елегантен — вратовръзка, издаваща добър вкус, чисти ръкавици, енергично лице… Но къде бях виждал това лице? Защото нямаше място за съмнение — бях го виждал. Или най-малкото — спомнях си го като за човек, чийто портрет бях виждал много пъти, без някога да съм разглеждал оригинала. И в същото време чувствувах колко е безполезно да напрягам паметта си, тъй нетраен и смътен бе този спомен. Но като насочих вниманието си към дамата, бях поразен от нейната бледност и от разстроеното й лице. Тя гледаше с истински ужас своя съсед бяха седнали от една и съща страна и аз установих, че едната й ръка, разтреперана, се плъзгаше към малката пътна чанта, поставена на седалката на двадесетина сантиметра от коленете й. Най после тя я достигна и нервно я издърпа към себе си.
Поглейдите ни се срещнаха и в очите й прочетох такова безпокойство и тревога, че не успях да се въздържа и я попитах:
— Лошо ли ви е, госпожо?… Да отворя прозореца?
Без да ми отговори, тя посочи плахо към човека. Усмихнах се, както бе направил и нейният съпруг, вдигнах рамене и й обясних със знаци, че няма от какво да се страхува, тъй като съм при нея и че господинът ми се струва съвсем безопасен.
В този момент той се обърна към нас, огледа ни един по един от глава до поти, намести се дълбоко в ъгъла са и не помръдна повече.
След известно мълчание дамата, събрала сякаш, цялата си енергия, за да извърши някаква отчаяна постъпка, ми каза с почти неразбираем глас:
— Знаете ли кой е във влака пи?
— Кой?
— Но той… той… уверявам ви. Кой той?
— Арсен Люпен.
Тя не изпускаше от поглед пътника и по-скоро към него, отколкото към мен отправяше сричките на това тревожно име.
Той нахлупи шапката си. Криеше смущението си или просто се готвеше да спи.
Възразих:
— Арсен Люпен бе осъден вчера задочно на двадесет години каторжен труд. Малко вероятно е днес да е тъй непредпазлив, че да се показва в обществото. А освен това нали вестниците писаха, че го видели в Турция тази зима след прословутото му бягство от затвора Санте?
— Той е в този влак — повтори дамата с все по-явното намерение да бъде чута от нашия спътник. — Моят съпруг е заместник-директор на Управлението на затворите и самият гаров комисар ни каза, че търсят Арсен Люпен.
— Но това не е причина…
— Срещнали са го в чакалнята на Па Пердю. Взел си е билет първа класа за Руан.
— Лесно е било да го хванат.
— Изчезнал. Контрольорът на входа не го е видял, но предполагат, че е минал през перона за предградието и се е качил в експреса, който заминава десет минути след нашия.
— Тогава щяха да го заловят.
— А ако в последния момент той е слязъл от експреса, за да дойде тук, в нашия влак… както е вероятно… както е сигурно?
— Тогава тук ще го заловят. Защото служителите и полицаите не са пропуснали да отбележат това преминаване от единия влак в другия и щом пристигнем в Руан, просто ще си го приберат.
— Него — никога! Той пак ще намери начин да се изплъзне.
— В такъв случай му пожелавам добър път!
— Да, но какво ли не може да стори в това време!
— Какво?
— Знам ли? Всичко може да се очаква!
Тя беше много възбудена и положението наистина оправдаваше донякъде тази нервна свръхвъзбуда. Почти без да искам, й рекох:
— Има наистина странни съвпадения… Но успокойте се. Ако приемем, че Арсен Люпен е в един от тези вагони, той ще си стои кротко и вместо да си навлича нови неприятности, ще мисли само как да избегне опасността, която го грози.
Думите ми съвсем не я успокоиха. Все пак тя замълча — от страх вероятно да не изглежда нескромна.
Що се отнася до мен, аз разтворих вестниците и прочетох протоколите от процеса срещу Арсен Люпен. Тъй като Не съдържаха нищо, което да не бе вече известно, не ме заинтересуваха много. Освен това бях уморен, бях спал зле, чувствувах как клепачите ми натежават и главата ми клюма.
— Но, господине, няма да заспивате! Дамата издърпа възмутено вестниците ми.
— Не, разбира се — отвърнах. — Нямам никакво желание.
— Това ще бъде крайно непредпазливо — укори ме тя.
— Крайно непредпазливо — повторих аз.
Борех се енергично със съня, вперил поглед в пейзажа, в Облаците, които браздяха небето. И скоро всичко това се замъгли в пространството, образите на възбудената дама и заспалия господин се изтриха от съзнанието ми и в мен настъпи големият, дълбок покой на съня.
Изпълниха го несъдържателни и леки сънища, в които участвуваше и някакво същество в ролята и с името на Арсен Люпен. То действуваше в далечината, натоварило на гръб скъпоценни предмети, преминаваше през стени и опразваше замъци.