Но силуетът на това същество, което вече не беше Арсен Люпен, се конкретизира. То идваше към мен, ставаше все по-голямо, скачаше във вагона с необикновена лекота и се стоварваше право на гърдите ми.
Силна болка… сърцераздирателен вик. Събудих се. Човекът, пътникът, с коляно на гърдите ми, ме стискаше за гърлото.
Видях всичко това смътно, защото очите ми бяха зачервени от кръв. Видях дамата да се гърчи в един ъгъл, изпаднала в нервна криза. Не се и опитах да се съпротивлявам. Впрочем не бих имал и сила: слепоочията ми бучаха, задушавах се… хърках… минута още… и бях удушен.
Човекът сигурно го почувствува. Отпусна хватката си. Без да се отдалечава, с дясната ръка той взе въже, на което беше направил плъзгащ се възел, и с рязко движение стегна двете ми китки. За миг бях здраво вързан, със запушена уста, обездвижен.
Той извърши тази операция по най-естествения начин, с лекота, която разкриваше майстора и професионалиста в кражбата и престъплението. Нито една дума, нито едно припряно движение. Хладнокръвие и смелост. И аз бях там, на седалката, овързан като мумия, аз — Арсен Люпен!
И наистина имаше на какво да се смее човек. Въпреки цялата сериозност на обстоятелствата, не можех да не оценя колко ирония и чар имаше в това положение. Арсен Люпен набит като новак, обран като първия срещнат защото, разбира се, бандитът ме лиши от кесията и портфейла ми! Арсен Люпен — и той жертва на свой ред, изигран, победен… Какво приключение!
Оставаше дамата. Той даже не й обърна внимание. Задоволи се да прибере малката чанта на пода и да извади бижутата, портмонето, златните и сребърните дреболии в нея. Дамата, отвори едното си око, трепна от ужас, свали пръстените си и ги подаде на човека, сякаш за да му спести ненужните усилия. Той все пръстените и я погледна: тя припадна.
Тогава, все така мълчалив и спокоен, без да се занимава повече с нас, той се върна на мястото си, запали цигара и се зае да разглежда задълбочено, съкровищата, които си бе извоювал — оглед, който, изглежда, напълно го задоволи.
Аз бях много по-малко доволен. Не говоря за дванадесетте хиляди франка, които ми бе незаконно отнел, това е загуба, която приемах само временно и разчитах, че тези дванадесет хиляди франка ще бъдат отново в мои ръце в най-къс срок, както и твърде важните документи, които съдържаше моят портфейл: проекти, сметки, адреси, списък на сътрудници, компрометиращи писма. Но в момента ме тормозеше една много по-неотложна и сериозна грижа:
Какво щеше да стане?
Както се досещате, раздвижването на духовете от моето преминаване през гарата Сен-Лазар не ми бе убегнало. Бях поканен от приятели, които посещавах под името Гийом Берла и за които сходството ми с Арсен Люпен бе извор на сърдечни шеги. Още не бях успял да се гримирам на спокойствие, а вече съобщаваха, че съм пристигнал. Освен това бяха видели един мъж да се втурва от експреса в бързия Влак. Кой е този мъж, ако не Арсен Люпен? Следователно неизбежно, предопределено беше комисарят на полицията в Руан, предупреден е телеграма и подпомогнат от солиден брой почтени агенти, да очаква влака, да разпита подозрителните пътници и да предприеме педантичен преглед на вагоните.
Предвиждах всичко това и не бях много развълнуван. Бях сигурен, че полицията в Руан няма да е по-проницателна от Парижката и че ще успея да се измъкна незабелязан — та не беше ли достатъчно да покажа небрежно на изхода картата, си на депутат, благодарение на която вече бях вдъхнал пълно доверие на контрольора на гара Сен-Лазар? Но колко се бяха променили нещата! Невъзможно бе да използвам обичайните си трикове. В един от вагоните комисарят щеше да открие господин Люпен — една благоприятна случайност му го пращаше с вързани ръце и крака, покорен като агънце, пакетиран, съвсем готов. Оставаше му само да получи пратката, както се получава пощенски колет от гарата — кошница с плодове и зеленчуци или дивеч.
А за да избегна тази неприятна развръзка, какво можех на сторя, омотан в моите върви?
И бързият влак летеше към Руан, единствена и недалечна станция, профучавайки край Вернон и Сен-Пиер.
И един друг проблем ме заинтригува, там не бях тъй пряко заинтересуван, но неговото разрешение събуждаше професионалното ми любопитство. Какви бяха намеренията на моя спътник?
Ако бях сам, той би имал време да слезе преспокойно в Руан. Но дамата? Още щом се открехнеше вратата, дамата тъй послушна и смирена в момента — щеше да крещи, да беснее, да вика за помощ.