Ето кое ме озадачаваше: защо не я бе обезвредил като мен? Това би му позволило да изчезне, преди да бъде забелязано двойното му злодеяние.
Той продължаваше да пуши, вперил поглед в простора, набразден от полегатите капки на започващия дъжд. Обърна се веднъж все пак, взе моя указател и направи справка.
Що се отнася до дамата, тя се мъчеше да остане в безсъзнание, за да успокои врага. Но пристъпи на кашлица от тютюневия дим опровергаваха този припадък.
Що се отнася до мен, не се чувствувах никак добре, бях много изморен. И мислех… комбинирах…
Пон-дьо-л’Арш, Оасел… Влакът бързаше, радостен, опиянен от скоростта.
Сент-Етиен… В този момент човекът стана, направи две крачки към нас, на което дамата побърза да отвърне с нов вик и несимулиран припадък.
Но каква беше неговата цел? Той свали прозореца откъм пас. Дъждът сега валеше яростно и видът му говореше за досадата, задето няма ни чадър, ни пардесю. Той погледна мрежите: чадърът на дамата бе там. Взе го. Взе и моето пардесю и го облече.
Пресичахме Сена. Той подви крачолите на панталоните си, после се наведе и вдигна външното резе.
Щеше ли да се хвърли на пътя? При тази скорост това би било сигурна смърт. Навлязохме в тунела, прокаран под склона Сент Катрин. Човекът отвори малко вратата и опипа с крак първото стъпало. Каква лудост! Мракът, пушекът и страшният шум придаваха нещо фантастично на един такъв опит. Но внезапно влакът се забави, спирачките се противопоставиха на усилието на колелетата. За минута ходът стана нормален, още намаля. Без съмнение в тази част на тунела се извършваха поправки и укрепване на пътя, които налагаха забавен ход на влака — от няколко дни може би, и човекът го знаеше.
Достатъчно му бе да постави другия крак на стъпалото, да слезе на второто и да си отиде спокойно, като предварително спусне външното резе и затвори вратата на купето, разбира се. Едва бе изчезнал и нахлу светлина. Навлязохме в една долина. Още един тунел и бяхме в Руан.
Дамата веднага се съвзе и първата й грижа бе да се жалва за бижутата си. Помолих я с поглед. Тя разбра и ме освободи от кърпата, която ме душеше. Искаше да развърже и вървите, но аз й попречих.
— Не, не, полицията трябва да види нещата, както са си. Искам полицията да се запознае със стила на този негодник.
— А ако дръпна алармения звънец?
— Твърде късно! Затова трябваше да се помисли, докато той ме нападаше.
— Но той щеше да ме убие! Ах, господине, нали ви казах, че пътува в този влак! Познах го веднага по портрета му. И ето че замина с моите бижута.
— Ще го намерят, не се бойте.
— Да намерят Арсен Люпен? Никога!
Това зависи от вас, госпожо. Слушайте. Още с пристигането бъдете на вратата, викайте, вдигайте шум. Ще дойдат полицаи и служители. Тогава им разкажете това, което видяхте, с няколко думи, нападението, на което бях жертва, и бягството на Арсен Люпен, дайте описанието му — мека шапка, чадър — вашият, сиво пардесю, вталено.
— Вашето — поправи ме.
— Как моето? Не, неговото. Аз нямах.
— Стори ми се, че той нямаше, когато се качи.
— Напротив, имаше… освен ако не е било някоя дреха, забравена на багажника. Във всички случай той беше с нея, когато слезе и това е важното… сиво пардесю, вталено, спомнете си… А, забравих… кажете името си веднага. Постът на вашия съпруг ще стимулира усърдието на тези хора.
Пристигнахме. Тя вече се навеждаше на вратата. Продължих с малко по-силен, почти заповеднически глас, за да се запечатат добре думите ми в съзнанието й:
— Кажете и моето име, Гийом Берла. Ако трябва, кажете, че ме познавате… Това ще ни спечели време… трябва да се ускори предварителното разследване… важното е да се проследи Арсен Люпен… Вашите бижута… Да не сбъркате? Гийом Берла, приятел на съпруга ви.
— Ясно… Гийом Берла.
Тя вече викаше и размахваше ръце. Влакът още не беше спрял, когато един господин, последван от няколко други, се качи. Критичният миг бе настъпил.
Дамата викаше задъхана:
— Арсен Люпен… той ни нападна… открадна бижутата ми… Аз съм г-жа Рьоно… съпругът ми е е заместник-директор на Управлението на затворите… А, ето и брат ми, Жорж Ардел, директор на банката Креди Руане… трябва да го познавате…
Тя прегърна един млад мъж, който току-що се бе присъединил към нас и когото комисарят поздрави, и занарежда, потънала в сълзи:
— Да, Арсен Люпен… докато господинът спеше, той се хвърли да го души… Г-н Берла, приятел на моя съпруг.
Комисарят запита:
— А къде е сега Арсен Люпен?
— Скочи от влака в тунела близо до Сена.
— И вие сте сигурна, че това бе той?
— Дали съм сигурна? Веднага го познах. Впрочем видели са го на гара Сен-Лазар. Беше с мека шапка.