— Не… с шапка от твърд филц, като тази — поправи я комисарят, сочейки моята.
— Мека шапка, твърдя това — повтори г-жа Рьоно, — и сиво вталено пардесю.
— Наистина — додаде комисарят — в телеграмата е казано: сиво вталено пардесю с яка от черен велур.
— Точно така, с яка от черен велур — викна триумфално г-жа Рьоно.
Отдъхнах си. Ах, каква любезна, каква прекрасна приятелка имах в нейно лице.
В това време полицейските агенти ме бяха освободили от моите върви. Захапах силно устните си и ми потече кръв. Превит на две, с кърпичка пред лицето, както подхожда на човек, стоял дълго в неудобно положение, който носи на лицето си кървавия отпечатък на кърпата, с която са запушили устата му, рекох на комисаря с отпаднал глас:
— Господине, това беше Арсен Люпен, няма съмнение… Ако побързате, ще го заловите… Смятам, че мога да ви бъда полезен.
Вагонът, който трябваше да послужи за разследванията на полицията, беше откачен. Влакът продължи за Хавър. Заведоха ни в кабинета на началник-гарата през любопитната тълпа, задръстила перона.
В този момент се поколебах. Можех под някакъв предлог да се отдалеча, да намеря автомобила си и да се измъкна. Беше опасно да чакам. Един инцидент, една телеграма от Париж и бях загубен.
Да, а моят крадец? Оставен на собствените си сили, в не особено познат край, не можех да се надявам да го догоня.
— Ба, да опитаме картите — казах си аз — и да останем. Партията е трудна за печелене, но пък е толкова забавна. Струва си.
И тъй като ни помолиха да повторим първоначалните си показания, възкликнах:
— Господин комисар, в момента Арсен Люпен набира преднина. Колата ми е пред гарата. Ако ми направите удоволствието да се качите, ще опитаме…
Комисарят хитро се усмихна.
— Идеята не е лоша… толкова не е лоша, че в момента се изпълнява.
— Ами!
Да, господине, двама агенти заминаха с велосипеди… от доста време вече.
— Но къде?
— На самия изход на тунела. Там ще търсят следи, свидетелски показания и ще поемат по дирята на Арсен Люпен.
Не се въздържах и свих рамене.
— Двамата агенти няма да намерят нито следи, нито свидетелски показания.
— Наистина ли?
— Арсен Люпен е натъкмил нещата така, че никой да не го види, като излиза от тунела. Хванал е първия попаднал му път и оттам…
— Оттам в Руан, където ще го пипнем.
— Няма да иде в Руан.
— Тогава ще остане в околностите, където е още по сигурно…
— Няма да остане в околностите.
— О-хо! И къде ще се скрие? Извадих часовника си.
— В този момент Арсен Люпен броди около гара Дарнетал. В десет и петдесет, т.е. след двадесет и две минути ще вземе влака от Руан през гара Север за Амиен.
— Мислите ли? И откъде знаете?
— О, много просто. В купето Арсен Люпен направи справка в моето разписание. Защо? Има ли недалеч от мястото, където изчезна, друга жп линия, гара на тази линия и влак, който да спира на тази гара? И аз прегледах разписанието. Оттам зная.
Наистина, господине каза комисарят, — прекрасен извод. Каква компетентност!
Увлечен от идеята си, бях допуснал грешката да се покажа много вещ. Той ме изгледа с изненада и ми се стори, че в него се промъкна някакво съмнение. О, съвсем слабо съмнение, защото изпратените навсякъде фотографии от прокуратурата бяха твърде лоши и представяха един много различен Люпен от този, който стоеше пред очите му, за да е възможно да го познае. И все пак той бе смутен и смътно разтревожен.
Настъпи мълчание. Нещо двусмислено и несигурно спираше думите ни. Самият аз бях притеснен. Щеше ли да се обърне шансът против мен? Овладявайки се, започнах да се смея.
— Боже мой, нищо не пришпорва така проницателността на човека, както загубата на един портфейл и желанието да си го възвърне. И ми се струва, че ако бъдете така добър да ми дадете двама от вашите агенти, те и аз може би ще успеем…
— О, моля ви, господин комисар — възкликна г-жа Рьоно, — послушайте г-н Берла.
Намесата на моята възхитителна приятелка бе решителна. Произнесено от нея, съпругата на влиятелна личност, това име Берла ставате наистина мое и ми придаваше самоличност, недостъпна за каквото и да е подозрение. Комисарят се изправи:
— Ще бъда много щастлив, господин Берла. Вярвайте ми, ако успеете. Не по-малко от вас държа на арестуването на Арсен Люпен.
Той ме придружи до автомобила. Двамата агенти, които ми представи — Оноре Масол и Гастон Деливе, заеха местата си. Аз се настаних на волана. Механикът ми завъртя манивелата. Няколко секунди по-късно напуснахме гарата. Бях спасен.
Ах, признавам, че като се движех по булевардите, опасващи стария нормандски град, с мощния ход на моята „Моро Лептон“ — тридесет и пет конски сили, не ми липсваше известно чувство на гордост. Моторът хармонично бръмчеше. От двете ми страни дърветата пробягваха назад. Свободен, вън от опасност, оставаше ми само да уредя малките си лични сметки с помощта на тези двама честни представители на силите на реда. Арсен Люпен бе тръгнал да търси Арсен Люпен. Скромни подпорки на обществения ред, Деливе Гастон и Масол Оноре, колко безценна ми бе вашата помощ! Какво щях да правя без вас? Без вас колко пъти щях да избирам неправилния път по кръстовищата. Без вас Арсен Люпен щеше да се излъже и другият щеше да избяга!