Но не всичко бе свършено. Напротив. Оставаше ми първо да заловя индивида и след това да си взема обратно книжата, които ми бе откраднал. В никакъв случай не трябваше двамата ми сподвижници да си навират носа в тези документи, а още по-малко да ги конфискуват. Да си послужа с тях и да действувам без тях — ето какво исках, а то не беше лесно.
В Дарнетал ние пристигнахме три минути след като влакът бе минал. Вярно е, остана ми утехата, дето научих, че някакъв индивид в сиво вталено пардесю с яка от черен велур се бе качил в едно купе втора класа с билет за Амиен. Несъмнено първите ми стъпки като полицай бяха обещаващи.
Деливе ми каза:
— Влакът е експрес и спира чак в Монтеролие-Бюши след деветнадесет минути. Ако не сме там преди Арсен Люпен, той може да продължи за Амиен, както и да се отклони към Клерес и оттам да стигне в Диеп или Париж.
— Колко е до Монтеролие?
— Двайсет и три километра.
— Двайсет и три километра за деветнайсет минути… ще стигнем преди него.
Вълнуваща надпревара! Никога вярната ми „Моро-Лептон“ не е отговаряла на моето нетърпение с повече плам и изправност. Струваше ми се, че й предавам волята си без помощта на лостове и ръчки. Тя споделяше стремежа ми. Одобряваше упоритостта ми. Разбираше моята ненавист към този негодяй Арсен Люпен. Мошеник! Изменник! Щях ли да го надвия? Щеше ли да надхитри още веднъж авторитета, този авторитет, чието олицетворение бях аз?
— Надясно! — викаше Деливе. — Наляво! Напред!
Носехме се току над земята. Километричните камъни изглеждаха като малки страхливи животинчета, които, щом се появяхме, изчезваха.
И внезапно, след един завой на пътя — вихър от пушек — Северният експрес.
Цял километър в напрегната надпревара, броня до броня, неравна битка с ясен край. На финала ние го победихме с двадесет дължини.
За три секунди бяхме на перона пред втора класа. Вратите се отвориха. Слязоха няколко души. Моят крадец — не. Огледахме купетата. Никакъв Арсен Люпен.
— По дяволите! — извиках. — Разпознал ме е в колата, докато се надпреварвахме, и е скочил.
Началник-влака потвърди това предположение. Той бе видял един човек да се изтъркулва по насипа на двеста метра от гарата.
— А ето… този, дето преминава прелеза.
Втурнах се, последван от двамата си сподвижници или по-скоро от единия от тях, защото другият — Масол, се оказа изключителен спринтьор. За кратко време разстоянието, което го разделяше от беглеца, чувствително намаля. Човекът го забеляза, прескочи някакъв плет, търти към един склон и го превали. Мярнахме го и по-далеч: влизаше в една горичка.
Когато стигнахме там, Масол ни чакаше. Той бе решил, че е безполезно да продължава от страх да не ни загуби.
— Поздравявам ви, скъпи приятелю — му казах аз. — След такова бягане нашият човек трябва да е съвсем капнал. В ръцете ни е.
Огледах околностите, като едновременно обмислях как само аз да арестувам беглеца, за да си взема необходимото — нещо, което правосъдието би допуснало само след дълги и неприятни анкети. След туй се върнах при моите другари.
— Ето, не е трудно. Вие, Масол, застанете вляво. Вие, Деливе — вдясно. Оттам ще наблюдавате задната част на горичката и той няма да може да излезе, без да бъде забелязан от вас, освен през този вкопан път, където ще заема позиция. Ако не излезе — аз излизам, и иска — не иска, ще тръгне към единия или към другия. Вие само ще чакате. А, забравих: в случай на тревога — изстрел.
Масол и Деливе се отдалечиха, всеки към своята страна. Щом изчезнаха, съвсем предпазливо навлязох в гората, така че да не бъда нито видян, нито чут. Това беше гъста гора, за лов, прорязана от тесни пътечки, по които можеш да се движиш само приведен, като в тунели от зеленина.
Една от тях достигаше до полянка с мокра трева, запазила следи от стъпки. Последвах ги, като се стараех да се движа през сечището. Отведоха ме до едно хълмче, на което се издигаше полуразрушена хижица с опадала мазилка.
Трябва да е там — помислих си аз. Добре е избран наблюдателният пункт.