Изпълзях до сградата. Лек шум ме предупреди за присъствието му и аз наистина го видях през един отвор, обърнат с гръб към мен.
С два скока бях върху него. Той се опита да се прицели с револвера, който държеше в ръка. Не му оставих време и го повалих на земята така, че двете му ръце останаха под него, а аз натисках с коляно гърдите му.
— Слушай, малкия — му казах в ухото, — аз съм Арсен Люпен. Ти ще ми върнеш веднага, и то доброволно, портфейла и чантичката на дамата, след което те избавям от ноктите на полицията и те пиша приятел. Една дума само: да или не?
— Да — промълви той.
— Толкова по-добре. Хубаво я беше измислил тази сутрин. Ще се разберем ние с тебе.
Станах. Той порови в джоба си, извади един голям нож и се опита да ме удари.
— Глупак! — креснах аз.
С една ръка бях парирал атаката. С другата му нанесох силен удар — „каротидно кроше“ — по сънната артерия. Той се строполи в безсъзнание.
В портфейла си намерих документите и парите. От любопитство взех неговия. На един плик, адресиран до него, прочетох името му: Пиер Онфрей.
Трепнах. Пиер Онфрей, убиецът от улица „Лафонтен“ в Отьой. Пиер Онфрей, който бе удушил г-жа Делбоа и двете й дъщери. Наведох се над него. Да, това беше лицето, което в купето беше събудило спомена за вече виждани черти.
Но времето минаваше. Поставих в един плик две банкноти по сто франка и една картичка с тези думи:
От Арсен Люпен — на добрите му колеги Оноре Масол и Гастон Деливе в знак на признателност.
Поставих плика на видно място по средата на стаята. Отсрани — чантичката на г-жа Рьоно. Можех ли да не я върна на скъпата приятелка, която толкова ми помогна?
Признавам все пак, че извадих всичко, което представляваше някакъв интерес, като оставих само седефения гребен и празното портмоне. По дяволите! Работата си е работа. А и занаятът на съпруга й беше толкова непочтен.
Оставаше човекът. Той се размърдваше вече. Какво трябваше да правя? Нямах право нито да го спася, нито да го осъдя.
Отнех му оръжието и стрелях във въздуха.
— Ония двамата ще дойдат — мислех си. — Да се оправят. Каквото съдбата му е решила, това ще стане.
И се отдалечих тичешком по изровения път.
Двадесет минути по-късно един пряк път, който бях забелязал по време на преследването, ме заведе до моя автомобил.
В четири часа телеграфирах на приятелите си в Руан, че непредвиден инцидент ме принуждава да отложа визитата си. Между нас казано, боя се, като имам предвид това, което им е станало известно сега, че ще бъда принуден да я отложа завинаги. Жестоко разочарование за тях!
В шест часа се завърнах в Париж през Л’Ил — Адам, Анжиен и арката Бино. Вечерните вестници ми известиха, че най-после са успели да задържат Пиер Онфрей.
На следващия ден — да не пренебрегваме предимствата на умно направената реклама — „Еко дьо Франс“ публикува следното сензационно съобщение:
Вчера в околностите на Бюши след многобройни перипетии Арсен Люпен е арестувал Пиер Онфрей. Убиецът от улица „Лафонтен“ бе обрал малко преди това във влака „Париж-Хавър“ г жа Рьоно, съпруга на заместник-директора на Управлението на затворите. Арсен Люпен е върнал на г-жа Рьоно чантичката, която съдържала бижута, и е възнаградил щедро двамата агенти от полицията, които са го подпомогнали в осъществяването на това драматично арестуване.
V
КОЛИЕТО НА КРАЛИЦАТА
Два-три пъти в годината по повод важни тържества, като бала на австрийското посолство или приемите на лейди Билингетоун, графиня дьо Дрьо-Субиз поставяше на белите си рамене „колието на кралицата“.
Това беше прословутото колие, легендарното колие, което Бомер и Басанж, кралските бижутери, готвеха за мадам дьо Бари, което кардинал дьо Роан-Субиз сметна, че подарява на Мария Антоанета, кралица на Франция, и чиято цялост авантюристката Жана дьо Валоа, графиня дьо ла Мот, накърни в една февруарска вечер през 1785 година с помощта на своя съпруг и съучастника им Рето дьо Вилет.
Ако трябва да бъдем точни, само обковката беше оригинална. Рето дьо Вилет я бе запазил, докато господин дьо ла Мот и жена му пилееха наляво и надясно скъпоценните камъни, тъй брутално измъкнати от гнездата им, прекрасните камъни, тъй грижливо подбирани от Бомер. По-късно, в Италия, той я продаде на Гастон дьо Дрьо-Субиз, племенник и наследник на кардинала, който го бе спасил от разорение по време на прочутия банкрут на Роан Гемене. В памет на своя вуйчо той откупи няколкото диаманта, останали във владение на английския бижутер Джефри, попълни ги с други, далеч не тъй ценни, но със същия размер, и успя да възстанови великолепното „кралско колие“ такова, каквото е излязло от ръцете на Бомер и Басанж.