С тази историческа скъпоценност семейството се бе гордяло в продължение на един век. Макар различни обстоятелства значително да намалиха тяхното състояние, те предпочитаха да съкращават домашните си разходи, отколкото да се лишат от тази кралска и скъпоценна реликва. Сегашният граф държеше на нея по-скоро като човек, който държи на дома на прадедите си. От предпазливост той бе наел за целта една каса в банката Креди Лионе. Отиваше лично да вземе въпросната реликва следобеда на деня, в който жена му решаваше да се накичи с нея, и пак лично я връщаше на другия ден.
Онази вечер на приема в двореца Кастий — приключението датира от началото на века — графинята имаше истински успех и крал Кристиан, в чиято чест бе устроено празненството, забеляза великолепната и красота. Скъпоценните камъни искряха около грациозната шия. Хилядите фасетки на диамантите трептяха под струите на осветлението. Изглеждаше, сякаш никоя освен нея не би могла да носи по-добре, с такава непринуденост и благородство товара на подобен накит.
Това бе двоен триумф, който граф дьо Дрьо оцени дълбоко и за който се поздрави, когато се завърнаха в стаята на стария им дом в предградието Сен-Жермен. Той беше доволен от жена си и може би също толкова доволен и от колието, което прославяше рода му цели четири поколения. И жена му се радваше на колието, но с някаква детска суетност, която бе характерна черта на гордия й характер.
Не без съжаление тя сне колието от раменете си и го подаде на съпруга си, който го разгледа с възхита, сякаш не го знаеше. После, след като го постави в червената кожена кутия с герба на кардинала, той премина в съседния кабинет, по-скоро, нещо като ниша, напълно изолирана от стаята, чийто единствен вход беше край леглото им. Както всеки път, той я постави на една доста висока полица, между кутии за шапки и купища бельо. Затвори вратата и се съблече.
Сутринта стана към девет часа с намерението да отиде до банката преди закуска. Облече се, изпи чаша кафе и слезе до конюшните. Там даде нарежданията си. Безпокоеше го един от конете. Накара го да върви и да бяга в тръс из двора. После се върна при жена си.
Тя не бе напускала стаята си и оправяше косите си, подпомогната от своята прислужничка. Попита го: Излизате ли?
— Да… За това надбягване…
— А! Наистина… така е по-разумно…
Той влезе в кабинета Но след няколко секунди попита, впрочем без каквато и да е изненада:
— Вземали ли сте го, скъпа приятелко? Тя отвърна:
— Как? Не, разбира се, нищо не съм вземала.
— Преместили ли сте го.
— Съвсем не… дори не съм отваряла тази врата. Върна се разстроен и едва разбираемо смотолеви:
— Не сте ли?… Не сте вие?… Тогава…
Тя притича и двамата затърсиха трескаво, хвърляха кутиите по земята и разтурваха купищата бельо. А графът повтаряше:
— Безполезно… всичко, което правим, е безполезно. Поставих го точно тук, на този рафт.
— Може да бъркате.
— Точно тук, върху този рафт, а не другаде.
Запалиха свещ, тъй като стаята бе доста тъмна, изнесоха бельото и всички предмети, които я препълваха. И когато не остана нищо в кабинета, трябваше да си признаят с отчаяние, че прочутото колие, „колието на кралицата“, беше изчезнало.
Решителна по природа, без да губи време в празни оплаквания, графинята нареди да се съобщи на комисаря г-н Валорб, чийто проницателен ум и предвидливост те бяха имали възможност вече да оценят. Поставиха го подробно в течение на нещата и той веднага попита:
— Сигурен ли сте, господин графе, че никой не би могъл да премине през нощта през стаята ви?
— Абсолютно сигурен. Спя много леко. Нещо повече: вратата на тази стая бе затворена с резе. Трябваше да го дръпна сутринта, когато жена ми позвъни на прислужничката.
— И не съществува друг начин да се влезе в кабинета? — Не.
— Някакъв прозорец? — Има, но той никога не се отваря.
— Бих желал да се уверя сам…
Запалиха свещи и г-н Валорб веднага забеляза, че прозорецът бе препречен само на половина от един шкаф, който освен това не достигаше да горните крила на прозореца.
— Достатъчно е — отговори г-н дьо Дрьо, — за да е невъзможно да бъде отместен без много шум.
— Накъде гледа този прозорец?
— Към едно вътрешно дворче.
— И има още един етаж над този?
— Два, но до етажа на прислужниците дворът е защитен от ситна метална мрежа. Затова идва толкова малко светлина.
Впрочем когато дръпнаха шкафа, установиха, че прозорецът е затворен, което беше невъзможно, ако някой бе проникнал отвън.