— Освен ако този някой не е излязъл през нашата стая.
— В който случай вие нямаше да намерите резето на тази стая затворено.
Комисарят се замисли за миг, после се обърна към графинята:
— Знаеха ли във вашето обкръжение, госпожо, че ще сложите колието вчера вечерта?
— Разбира се, не съм крила Но никой не знаеше, че го прибираме в тази стая.
— Никой?
— Никой… Освен…
— Моля, ви, госпожо, уточнете. Това е една от най-важните подробности.
Тя се обърна към съпруга си:
— Мислех си за Анриет.
— Анриет? И тя не знае тази подробност, както и останалите.
— Сигурен ли си?
— Коя е тази дама? — попита г-н Валорб.
— Една приятелка от девическия пансион, която се скара със семейството си, защото се омъжи за някакъв работник. Когато съпругът й почина, аз я приех заедно със сина й и им обзаведох един апартамент в този дом.
И объркано добави:
— Прави ми някои услуги. Много е сръчна. На кой етаж живее?
— На нашия, всъщност не е далеч… в края на този коридор… И дори, мисля… прозорецът на нейната кухня…
— Гледа към това дворче, наш?
— Да, точно срещу нашия прозорец.
След тази декларация настъпи леко мълчание.
После г-н Валорб помоли да го заведат при Анриет.
Завариха я да шие, а синът й Раул, момченце на шест-седем години, четеше до нея. Доста изненадан от вида на мизерния апартамент, който бяха обзавели за нея и който се състоеше всичко на всичко от една стая без камина и един килер — за кухня, комисарят започна да я разпитва. Тя бе потресена, като научи за извършената кражба. В навечерието самата тя бе облякла графинята и бе поставила колието на шията й.
— Боже господи! — възкликна тя. — Никога не бих повярвала!
— И вие за нищо не се сещате? Нямате съмнения? Възможно е виновникът да е минал през вашата стая.
Тя се засмя от все сърце, без дори да се досети, че към нея може да съществува някакво бегло подозрение.
— Но аз не съм излизала от стаята си! Аз никога не излизам. И после, не забелязахте ли?
Тя отвори прозореца на килера.
— Вижте, има цели три метра до отсрещния перваз.
— Кой ви каза, че имаме предвид кражба, извършена оттук?
— Но… колието не беше ли в кабинета?
— Откъде знаете?
— Ами винаги съм знаела, че го поставят там през нощта… говореха пред мен…
Фигурата й, още млада, но повяхнала от мъка, излъчваше голяма мекота и примирение. В настъпилото мълчание внезапно я обзе тревога, като да бе застрашена от някаква опасност. Тя привлече сина към себе си. Детето я хвана за ръката и я прегърна.
— Не допускам — каза г-н дьо Дрьо на комисаря, когато останаха сами, — не допускам, че ще я подозирате. Отговарям за нея. Тя е олицетворение на честността.
— О, аз съм напълно на вашето мнение — потвърди г-н Валорб. — Не мислех за нищо повече от едно неосъзнато съучастничество. Но признавам, че това обяснение трябва да бъде изоставено, още повече че то въобще не решава проблема, пред който сме изправени.
Комисарят не продължи анкетата. Тя бе поета и приключена от съдия-следователя в следващите дни. Разпитаха прислужниците, провериха състоянието на резето, опитваха се да отварят и затварят кабинета, провериха дворчето от горе до долу… Всичко бе напразно. Резето беше непокътнато. Прозорецът нито можеше да се отваря, нито да се затваря отвън.
Търсенията бяха насочени най-вече към Анриет, защото въпреки всичко винаги се връщаха към нея. Разровиха подробно миналото й и констатираха, че от три години е излизала само четири пъти от този дом, и четирите пъти по конкретни причини, които можеха да се докажат. Всъщност тя служеше като камериерка и шивачка на г-жа дьо Дрьо, която се отнасяше към нея строго — всички прислужници го потвърдиха при разпита.
— Впрочем — казваше съдия-следователят, който за една седмица стигна до заключенията на комисаря, — ако приемем, че познаваме виновника, а ние не го знаем, пак няма да разберем как е била извършена кражбата. Отляво и отдясно ни пречат две препятствия: затворени врата и прозорец. Тайната е двойна! Как са успели да се промъкнат и как, което е много по-трудно, са успели да се измъкнат, като оставят зад себе си една врата, затворена с резе, и един затворен прозорец?
След четири месеца разследвания тайното убеждение на съдията беше следното: г-н и г-жа дьо Дрьо, притиснати от парични нужди, бяха продали „колието на кралицата“. Той приключи следствието.
Кражбата на скъпоценното украшение нанесе на Дрьо-Субиз удар, който дълго помниха. Кредитът им, неподдържан вече от такъв резерв, какъвто представлява подобно съкровище, спадна и те се озоваха пред по-взискателни кредитори и по-малко благосклонни заемодатели. Трябваше да вземат решителни мерки, да търпят лишения, да ипотекират. Накъсо казано, това би било фалит, ако две големи наследства от далечни роднини не ги бяха спасили.