Арсен Люпен — крадецът джентълмен

Графът вдигна рамене. Но другите се струпаха около кавалера и той продължи с леко наставнически тон:

— Общо взето, за да се стигне до автора на едно престъпление или кражба, трябва да се открие как това престъпление или кражба са били извършени. В този случай — нищо по-просто според мен, защото ние се намираме не пред множество хипотези, а пред една сигурност, една единствена, непоклатима сигурност, която гласи: лицето е могло да влезе през вратата на стаята или през прозореца на кабинета. Но не може да се отвори отвън една заключена с резе врата. Следователно то е влязло през прозореца.

— Той беше затворен и го намерихме затворен — декларира г-н дьо Дрьо.

— Затова — продължи Флориани, без да обръща внимание На прекъсването е било нужно да се направи мост с дъска или стълба между балкона на кухнята и перваза на прозореца и щом шкафът…

— Повтарям ви, че прозорецът беше затворен — извика графът с нетърпение.

Този път Флориани трябваше да отговори. Той го направи с най-голямо спокойствие, като човек, който не се смущава от подобно незначително възражение.

— Ще ми се да вярвам, че е имало, но вече няма, малко Прозорче за вентилация.

— Откъде знаете?

— Първо, защото това е почти правило за къщите от това време. И след това, трябва наистина да е било така, защото в противен случай кражбата е необяснима.

— Наистина имаше, но беше затворено, както и прозорецът. Никой не се сети за него.

— Грешка. Защото ако се бяха сетили, щяха да видят, че е било отворено.

— И как?

— Предполагам, че подобно на всички останали, то се отваря с помощта на сплетена тел с халка в долния си край.

— Да.

— И тази халка висеше между прозореца и шкафа? — Да, но не разбирам…

— Ето как. През един прорез, направен в стъклото, е могло, с помощта на някакъв инструмент — да кажем метална пръчка с кука в края — да се улови халката, да се натисне и отвори.

Графът се засмя подигравателно:

— Отлично, отлично! Как ги редите! Само че забравяте едно, господине — това, че в стъклото не е направен прорез.

— Имало е прорез.

— Хайде де, щяха да го видят.

— За да видят, трябва да гледат, а не са гледали. Проре-зът съществува, невъзможно е да не съществува, по дължината на стъклото до маджуна… вертикално, разбира се.

Графът стана. Изглеждаше свръхвъзбуден. Кръстоса няколко пъти салона с нервна крачка и приближавайки се до Флориани, рече:

Нищо не е променено там, горе, от онзи ден… никой не е стъпил в кабинета.

— В такъв случай, господине, от вас зависи да се уверите, че моето обяснение съвпада с действителността.

— То не съвпадаше с никой от фактите, установени от правосъдието. Вие нищо не сте видели, вие нищо не знаете и вървите против всичко, което видяхме, и всичко, което знаем.

Флориани сякаш не забелязваше раздразнението на графа и рече с усмивка:

— Боже мой, господине, мъча се да разбера, това е всичко. Ако се лъжа, докажете грешката ми.

— Незабавно… Признавам, че с течение на времето вашата увереност…

Г-н дьо Дрьо предъвка още няколко думи, после внезапно се отправи към вратата и излезе.

Нито една дума не бе казана. Чакаха тревожно, сякаш самата истина щеше да се поява И мълчанието бе необичайно тежко.

Най-после графът се появи в рамката на вратата. Той беше блед и особено развълнуван. Каза на своите приятели с треперещ глас:

— Моля за извинение … разкритията на господина са така неочаквани… никога не бих помислил…

Жена му жадно го попита:

— Говори… моля те… какво има? Той смотолеви:

— Процепът съществува… точно на посоченото място… по дължината на стъклото…

Той хвана рязко ръката на кавалера и почти му заповяда:

— А сега, господине, продължете… признавам, че имахте право дотук; но това не е краят… отговорете… какво е станало според вас?

Флориани бавно се освободи и малко след това каза:

— Добре, според мен ето какво е станало. Лицето, знаейки, че г-жа дьо Дрьо отива на бала с колието, е поставило моста, докато ви е нямало. То ви е наблюдавало през прозореца и е видяло как скривате накита. Щом сте излезли, то е прерязало стъклото и е изтеглило халката.

— Така да е, но разстоянието е твърде голямо, за да може през малкото прозорче да се стигне дръжката на прозореца.

— Щом не е могло да го отвори, значи е минало през самото прозорче.

— Невъзможно, няма такъв слаб мъж, който да мине оттам.

— Тогава не е мъж.

— Как така?

— Няма съмнение. Щом проходът е много тесен за мъж, значи е било дете.

— Дете?

— Не ми ли казахте, че вашата приятелка Анриет имала син?

— Наистина… син, който се наричаше Раул.