— Безкрайно вероятно е този Раул да е извършил кражбата.
— Какво доказателство имате за това?
Какво доказателство?… Доказателства не липсват… Така например…
Той замълча и се замисли за няколко секунди. После поде:
— Ето например това мостче, малко вероятно е детето да го е донесло отвън и да го отнесе, без това да се забележи. В нишата, която Анриет е ползвала като кухня, е имало, нали, полици на стената, където са поставяли тенджерите.
— Две полици, доколкото си спомням.
— Трябва да се провери дали дъските са наистина фиксирани на носещите дървени подпори. В противен случай ние ще имаме правото да мислим, че детето ги е отковало, а после ги е закачило една за друга. Може би, тъй като е имало готварска печка, ще е възможно да се намери куката на печката, с която навярно си е послужило, за да отвори прозорчето.
Без да каже дума, графът излезе и този път присъствуващите не усетиха дори малката тревога от неизвестността, която бяха изпитали първия път. Те знаеха, те бяха абсолютно сигурни, че предвижданията на Флориани са верни. От този човек се излъчваше такова силно чувство на сигурност, не като да извежда фактите един от друг, а сякаш разказва събития, чиято автентичност е лесно да се провери.
Никой не се изненада, когато на свой ред графът заяви:
— очно детето е, точно то, всичко го потвърждава.
— Видяхте дъските… куката?
— Видях… дъските са разковани… куката е още там. Госпожа дьо Дрьо възкликна:
— То е… Искате да кажете по-скоро, че е майка му. Анриет е единствената виновница. Тя е принудила сина си…
— Не — възрази кавалерът, — майката няма никакво участие.
— Хайде де! Те живеят в една и съща стая. Детето не би могло да действува без знанието на Анриет.
— Те живеят в една и съща стая, но всичко е станало в съседната, през нощта, докато майката е спяла.
— А колието? — каза графът. — Щяха да го намерят във вещите на детето.
— Моля! То е излизало. Същата сутрин вие сте го заварили пред работната му маса, вече завърнало се от училище. И може би правосъдието щеше да стори по-добре, ако вместо да хаби доводите си срещу невинната майка, беше претърсило там, в чина на детето, помежду учебниците му.
— Така да е, но двете хиляди франка, които Анриет получаваше всяка година, не са ли най-доброто доказателство за нейното съучастничество?
— Ако беше съучастник, би ли ви благодарила за тези пари? И после, не я ли наблюдаваха? А детето си е свободно, то има всички благоприятни условия да изтича до съседния град, да се свърже с някакъв посредник и да му отстъпи на нищожна цена един или два диаманта според случая… с единственото условие — изпращането на парите да стане от Париж, в резултат на което ще има нова сделка през следващата година.
Някаква неопределима тревога потискаше двойката Дрьо-Субиз и техните гости. Наистина в тона, в държането на Флориани имаше и нещо друго освен сигурността, която още от началото тъй силно бе раздразнила графа. Някаква ирония, която изглеждаше по-скоро враждебна, отколкото приветлива и приятелска, както би подобавало.
Графът симулира смях.
— Тази изобретателност ме очарова! Моите поздравления! Какво блестящо въображение!
— О не, не — възрази сериозно Флориани, — аз не си въобразявам, само припомням обстоятелствата, които неизбежно са били такива, каквито ви казвам.
— Какво знаете вие?
— Това, което самият вие ми казахте. Представям си живота на майката и на детето там далеч, в затънтената провинция, болестта на майката, хитростите и измислиците на малкия, за да продаде камъните и да спаси майка си или поне да облекчи последните й часове. Болестта я отнася. Тя умира. Минават години. Детето расте, става мъж. И тогава — тук ще си призная, че давам пълен ход на въображението си — да предположим, че този човек изпитва нуждата да се върне по местата, където е минало детството му, да ги види отново, да намери отново тези, които са подозирали, обвинили неговата майка… помислили ли сте колко вълнуваща може да бъде една такава среща в старата къща, където са се разбили перипетиите на драмата?
Думите кънтяха няколко секунди в тревожното мълчание и върху лицата на г-н и г-жа дьо Дрьо се четяха и отчаяното усилие да разберат, и страхът, ужасът, че могат евентуално да разберат. Графът промълви:
— Кой сте всъщност вие, господине?
— Аз? Ами кавалерът Флориани, когото срещнахте в Палермо и бяхте така добър да поканите у вас вече неведнъж.
— Тогава, какво означава тази история?
— О, абсолютно нищо! Това е просто игра от моя страна. Опитвам се да си представя радостта, която синът на Анриет, ако е още жив, би изпитал, ако можеше да ви каже, че е единственият виновник и че го е направил, защото майка му е била нещастна, очаквала е скоро да загуби мястото си на… прислужница, от което се е препитавала, и защото детето е страдало да гледа майка си нещастна.