Той говореше със сдържано вълнение, полуизправен, над графинята. Нямаше място за съмнение. Кавалерът Флориани не можеше да бъде никой друг освен сина на Анриет. Всичко в неговото държане, в думите му го потвърждаваше. Впрочем не беше ли това явното му намерение, желанието му да бъде разпознат като такъв?
Графът се поколеба. Какво поведение трябваше да възприеме към дръзката личност? Да позвъни? Да предизвика скандал? Да разобличи този, който на времето го бе обрал? Но това беше тъй отдавна. А и кой би признал за вярна тази абсурдна история с виновното дете? Не, по-добре да се примири, да се престори, че не е схванал истинския смисъл. И приближавайки се към Флориани, графът се провикна засмян:
— Вашият роман е много забавен и много любопитен. Кълна се, че ме завладя. Но според вас какво е станало с този млад мъж, този образцов син? Надявам се, че не се е спрял дотук по един тъй хубав път?
— О, положително не.
— Нали? След такъв дебют! На шест години. Да вземе „колието на кралицата“, прочутото колие, което така силно желаеше Мария Антоанета.
— И да го вземе — забеляза Флориани, влизайки в играта на графа, — да го вземе, без това да му създаде и най-малката неприятност, без някой да се сети да разгледа стъклата или да забележи, че первазът на прозореца е много чист, този перваз, който е почистил, за да заличи стъпките си по дебелия слой прах… Признайте, че има какво да завърти главата на едно хлапе на неговите години. Значи било е лесно? Значи било е достатъчно да пожелаеш и да протегнеш ръка? Бога ми, той пожелал…
— И протегнал ръка.
— Двете ръце — смееше се кавалерът.
Всички изтръпнаха. Каква тайна криеше животът на така наречения Флориани? Колко необикновен би трябвало да бъде животът на този авантюрист, гениален крадец на шест години, който днес, с изискаността на артист, търсещ силни усещания, или само за да задоволи чувството си за мъст, току-що бе предизвикал жертвата си в собствения й дом — дръзко, безумно и все пак с цялата безукорност на благовъзпитан гост.
Той стана и пристъпи към графинята, за да се сбогува. Тя понечи да се отдръпне, но се овладя. Той се усмихна.
— О, госпожо, вие се страхувате! Нима прекалих с моите номера на салонен магьосник?
Тя се овладя и отговори със същата подигравателна непринуденост:
— Съвсем не, господине. Напротив, легендата за този добър син много ме заинтересува и съм щастлива, че моето колие е допринесло за една тъй блестяща съдба. Но не мислите ли, че синът на тази… жена, на тази Анриет, се е подчинявал най-вече на своето призвание?
Усетил стрелата, той трепна и отвърна:
— Убеден съм, че е така и че това призвание трябва да е било много сериозно, за да не се разочарова детето.
— Как така?
— Ами така, сама знаете — повечето от камъните бяха фалшиви. Истински бяха само няколкото диаманта, откупени от английския бижутер, а другите бяха продадени поради неумолимите изисквания на живота.
— Това все пак е „колието на кралицата“, господине — каза надменно графинята, — и ето какво, така поне ми се струва, не е можел да разбере синът на Анриет.
— Трябва да е разбрал, госпожо, че истинско или фалшиво, колието е било преди всичко едно труфило, нещо показно.
Г-н дьо Дрьо направи един жест. Жена му веднага го спря.
— Господине — каза та, — ако човекът, за когото намеквате, има някакво чувство за свян…
Тя спря, смутена от спокойния поглед на Флориани. И повтори:
— Ако този човек има някакво чувство за свян?
Тя почувствува, че няма да спечели нищо, ако му говори по този начин, и без да иска, въпреки яростта и възмущението си, цялата разтреперана от наранена гордост, му обясни почти учтиво:
— Господине, легендата твърди, че след като колието е попаднало в ръцете на Рето дьо Вилет и той, заедно с Жана дьо Вило, изтръгнал всички диаманти, не е посмял да посегне на обковката. Той разбрал, че диамантите са само украса, само едно допълнение и че обковката е същността на творбата, самото творение на артиста и се отнесъл с внимание към нея. Смятате ли, че и този човек го е разбрал?
— Не се съмнявам, че обковката съществува. Детето я е ценило.
— Е, добре, господине, ако ви се случи да го срещнете, кажете му, че задържа несправедливо една от онези реликви, които са собствеността и славата на някои семейства и че той е изтръгнал камъните, но с това „колието на кралицата“ не е престанало да принадлежи на дома Дрьо-Субиз. То е наше — като името, като честта ни.