Кавалерът отвърна просто:
— Ще му кажа, госпожо.
Той се поклони пред нея, поздрави графа, поздрави един по един всички останали и излезе.
Четири дни след това г-жа дьо Дрьо намери върху нощната си маса една червена кутия с герба на кардинала. Отвори я. Беше „колието на кралицата“.
Но тъй като всичко в живота на един човек, загрижен за единството и логиката, трябва да води към една цел — и тъй като малко реклама никога не вреди, — на следния ден „Еко дьо Франс“ публикува следните сензационни редове:
„Колието на кралицата“ — прочутият накит, откраднат някога от семейство дьо Дрьо-Субиз, бе намерен от Арсен Люпен. Арсен Люпен побърза да го върне на законните му притежатели. Може само да се приветствува подобно деликатно и рицарско отношение.
VI
СЕДМИЦА КУПА
Има един въпрос, който често ми задават: „Как съм се запознал с Арсен Люпен.“
Че го познавам, никой не се съмнява. Подробностите, които зная за този невероятен човек, неоспоримите факти, които излагам, новите доказателства, които предлагам, интерпретацията, която давам на известни действия, преценени повърхностно, без да се проникне във вътрешните причини и невидимия механизъм, всичко това е доказателство ако не за една голяма близост, която обаче самия начин на живот на Люпен би направил невъзможна, то поне за приятелски връзки и за последвалите от тях признания.
Как съм се запознал с него? На какво дължа благоволението да бъда негов историограф? Защо аз, а не друг някой?
Отговорът е лесен: единствено случаят е причина за този избор и тук аз нямам никаква заслуга. Случаят ме изпречи на пътя му. Благодарение на случая бях замесен в едно от неговите най-странни и най-тайнствени приключения, пак случайно бях актьор в една драма, на която той бе удивителният режисьор — мрачна, сложна драма, изпълнена с такива перипетии, че и сега, като започвам разказа си, изпитвам известно затруднение.
Първото действие се разви в тази прословута нощ на 22 срещу 23 юни, за която толкова се говори. И що се отнася до мен, да го кажем веднага, отдавам доста ненормалното поведение, което имах в случая, на твърде особеното душевно състояние, в което се намирах на път за Вкъщи. Бях Вечерял с приятели в ресторант „Каскад“ и през цялата Вечер, докато пушехме и циганският оркестър свиреше меланхолични валсове, ние говорехме само за престъпления и кражби, за тревожни и мрачни интриги. Това винаги е лоша подготовка за сън.
Семейство Сен-Мартен си отидоха с автомобил. Жан Даспри — този очарователен и безгрижен Даспри, който шест месеца по-късно се самоуби тъй трагично на мароканската граница, — Жан Даспри и аз се върнахме пеша в тъмната и топла нощ. Когато стигнахме малкия дом в Ньойи на булевард „Майо“, където живеех от една година, той ми каза:
— Никога ли не се страхувате?
— Що за мисъл!
— Ей богу, тази вила е толкова изолирана! Никакви съседи… пущинак… Вярно, не съм страхливец, и все пак…
— Туй-то, много сте весел!
— Е, казвам го просто тъй. Заразиха ме апашките истории на семейство Сен-Мартен.
Той ми стисна ръка и се отдалечи. Извадих ключа си и отворих.
— Хубава работа — измърморих, — Антоан е забравил да запали свещта.
И изведнъж си спомних: Антоан го нямаше, бях го пуснал в отпуск.
И мракът и мълчанието тутакси ми станаха неприятни. Качих се до стаята си пипнешком, колкото може по-бързо и веднага, противно на навика си, заключих и пуснах резето. После запалих свещ.
Пламъкът й ми върна хладнокръвието. Все пак погрижих се да извадя от калъфа револвера си — един голям далекобоен револвер — и го поставих до леглото. Тази мярка съвсем ме успокои. Легнах и както обикновено, за да заспя, взех от нощната масичка книгата, която ме чакаше там всяка вечер.
Бях много изненадан. На мястото на ножа за разрязване на книги, с който предната вечер бях отбелязал страницата, намерих един плик с пет Восъчни печата Взех го веднага. На мястото на адреса бе написано името и фамилията ми, заедно със следната бележка:
Спешно
Писмо! Писмо с моето име! Кой би могъл да го постави на това място? Разкъсах нервно плика и прочетох:
От момента на отварянето на това писмо, каквото и да се случи, каквото и да чуете, не мърдайте, не правете нищо, не викайте. В противен случай сте загубен.
Аз също не съм страхливец и както всеки друг, мога да се изправя срещу действителна опасност или да се усмихна на лъжовните угрози, които тревожат нашето въображение. Но, повтарям, бях в ненормално състояние, предразположен към внушения, с оголени нерви. И всъщност нямаше ли във всичко това нещо смущаващо и необяснимо, което би обезпокоило и най-неустрашимия дух?