Пръстите ми трескаво стискаха листа хартия и очите ми не спираха да препрочитат механично заплашителните фрази… „Не мърдайте… не викайте… в противен случай сте загубен…“ „Хайде де — помислих си аз. — Това е някаква шега, някакъв глупав фарс.“
Бях готов да се разсмея, дори поисках на глас да се изсмея. Какво ми попречи? Кое смътно опасение ме стегна за гърлото?
Щях поне да духна свещта. — Не, не можех да я духна. „Не мърдайте или сте загубен“ — беше написано.
Но защо да се боря срещу подобни самовнушения, често по-силни и от най-неоспоримите факти? Достатъчно беше да затворя очи. Затворих очи.
В същия миг в тишината се чу лек шум, после нещо изскърца. И това идеше, стори ми се, от голямата съседна стая, която бях превърнал в работен кабинет и от която ме делеше само едно антре.
Близката реална опасност ме превъзбуди — помислих, че ще стана, ще взема револвера и ще се втурна в стаята. Но не станах: срещу мен една от завесите на прозореца отляво се бе раздвижила.
Нямаше никакво съмнение: бе се раздвижила. Продължаваше да се движи! И видях — о, видях съвсем ясно — между завесите на прозореца, в това твърде тясно пространство, да се крие една човешка фигура, която издуваше тъканта.
И човекът ме виждаше, сигурно бе, че ме вижда през едрата плетка на завесата. Тогава разбрах всичко. Неговата задача бе да осигури неподвижността ми, докато другите отнасяха плячката Да стана? Да грабна револвера? Невъзможно… Той беше там! Най-малкия жест, най-слабия вик и бях загубен.
Силен удар разтърси къщата, последван от други, по-слаби, групирани по два-три, като от чук, който удря по пирони и отскача. Или поне така си въобразявах с объркания си мозък. И други шумове се преплетоха, истинска какафония, което доказваше, че те не се притесняват, че действуват в безопасност.
Имаха право: аз не мърдах. Страх? Не, по-скоро вцепенение, пълна неспособност да се помръдна. И разум, разбира се, в края на краищата, защо да се боря? Зад този човек стояха десетина други, които щяха тутакси да се появят. Ще рискувам ли живота си, за да спася два-три килима и няколко дребни украшения?
Това мълчание продължи цяла нощ. Непоносима мъка, ужасяващо и нетърпимо вълнение! Шумът бе спрял, но аз все очаквах да започне отново. А и човекът! Човекът, който ме наблюдаваше с оръжие в ръка! Уплашеният ми поглед не го изпускаше. Сърцето ми биеше и пот обливаше челото и цялото ми тяло!
И внезапно ме обзе неописуемо спокойствие: една млекарска кола, чийто шум познавах, изтрополи по булеварда и веднага ми се стори, че утрото се промъква през затворените капаци на прозорците и че в мрака вън прониква светлина.
Тогава ръката ми се плъзна към нощната масичка, бавно, незабележимо. Отсреща нищо не помръдна. Отбелязах с очи гънката на пердето — там, където трябваше да се прицеля, пресметнах точно движенията си, грабнах револвера и стрелях.
Скочих от леглото с победен вик и се хвърлих към завесата. Платът бе пробит, стъклото бе пробито. Що се отнася до човека, не бях успял да го засегна… по простата причина, че нямаше никой.
Никой! И така, цяла нощ бях хипнотизиран от една гънка на завесата. А в това време злосторниците… Яростно, с порив, който нищо не би могло да спре, завъртях ключа в ключалката, вдигнах резето, прекосих антрето, отворих вратата и се втурнах в стаята.
Заковах се на прага — вцепенен, задъхан, смаян, по-изненадан от това, което виждах, отколкото от отсъствието на човека: нищо не бе изчезнало. Всичко, което мислех, че са отнесли: мебели, картини, старинен велур и коприна — всички тези неща бяха на мястото си!
Необяснима гледка! Не вярвах на очите си! Ами тупурдията, ами шумът от преместване? Обиколих стаята, огледах стените, преброих всички предмети, които познавах така добре. Нищо не липсваше! И това, което ме объркваше най-много, бе, че нищо не говореше да са минали злосторници, никакъв признак, нито един разместен стол, никаква следа от стъпка.
— Хайде, хайде — казах си аз, хванал с две ръце главата си, — не съм луд все пак! Много добре чух!…
Сантиметър по сантиметър, най-педантично изследвах стаята. Напразно. Или по-точно… но можех ли да смятам това за откритие? Под един малък персийски килим, покриващ паркета, намерих една карта. Седмица купа от френските карти за игра, която ми направи впечатление с една доста странна подробност. На върха на всяко едно от седемте червени петна с форма на сърце бе направена дупка, кръгла и правилна дупка като от шило.
Това бе всичко. Една карта за игра и едно писмо, намерено в една книга. Нищо повече. Нима това бе достатъчно, за да се твърди, че не съм бил жертва на някакъв сън?