През целия ден продължавах разследванията си в салона. Това бе една непропорционално голяма стая за такава малка къща. Дори декорациите в нея свидетелствуваха за странния вкус на този, който я бе проектирал. Подът представляваше мозайка от малки многоцветни блокчета, образуващи широки симетрични изображения. Със същата мозайка бяха изрисувани по стените цели пана: помпейски алегории, византийски композиции, фрески от средновековието. Някакъв Бакхус, яхнал буре. Император със златна корона и побеляла брада с меч в дясната ръка.
Най-горе, като в ателие, се открояваше единственият широк прозорец. Този прозорец беше винаги отворен през нощта и вероятно хората бяха минали през него със стълба. Но и това не бе сигурно. Краищата на стълбата би трябвало да оставят следи по утъпкания двор: следи нямаше. Тревата на пущинака около къщата — и тя би трябвало да е прясно утъпкана: не беше.
Признавам, че съвсем не се сетих да се обърна към полицията — до такава степен фактите, които би трябвало да изложа, бяха несъдържателни и абсурдни. Щяха да ми се изсмеят. Но на по-следващия ден бе мой ред да напиша хрониката на „Жил Блас“, където сътрудничех тогава. Приключението не ми излизаше от ума и взех, та го описах от край до край.
Забелязаха статията, но видях, че не я приемат сериозно и че я смятат по-скоро за измислица, отколкото за действителна история. Семейство Сен-Мартен ми се присмяха. Даспри обаче, комуто не липсваше известна компетентност по тия въпроси, дойде при мен, поиска да му обясня тази история и я проучи… впрочем не по-успешно от мен.
Но в един от следващите дни сутринта на желязната врата се позвъни и Антоан дойде да ми съобщи, че някакъв господин желае да говори с мен. Не поискал да съобщи името си. Поканих го да се кача.
Това бе човек на около четиридесет години, доста мургав, с енергично лице, а облеклото му — чисто, но износено — говореше за стремеж към елегантност, контрастиращ с по-скоро посредственото му държане.
Без предисловие — с пресипнал глас и акцент, който потвърди мнението ми за социалния произход на лицето — той ми каза:
— Господине, пътувах и в едно кафене пред очите ми попадна „Жил Блас“. Прочетох вашата статия. Тя ме заинтересува… много.
— Благодаря ви. — И се върнах.
— А-а!
— Да, за да говоря с вас. Точни ли са всички факти, които разказвате?
— Абсолютно точни.
— И нито един не е ваша измислица?
— Нито един.
— В такъв случай може би ще мога да ви дам някои пояснения.
— Слушам ви.
— Не. — Как не?
— Преди да говоря, трябва да проверя дали са правилни?
— И за да проверите?
— Трябва да остана сам в тази стая. Изгледах го с изненада.
— Не разбирам…
— Това е една идея, която ми хрумна, като четях вашата статия. Някои подробности й придават едно наистина забележително сходство с друго приключение, което случайността ми разкри. Ако съм се излъгал, за предпочитане е да запазя мълчание. А единственото средство да науча е да остана сам…
Какво се криеше зад това предложение? По-късно си спомних, че докато го казваше, той беше неспокоен, с тревожно лице. Но в момента, макар и малко изненадан, не намирах нищо особено необичайно в молбата му. И после — такова любопитство ме мъчеше!
Отговорих:
— Добре! Колко време ви трябва?
— О-о! Три минути, не повече. До три минути ще бъда отново при вас.
Излязох от стаята. Долу извадих часовника си. Изтече една минута… Две минути… Защо се чувствувах потиснат? Защо тези мигове ми изглеждаха по-особени от други?
Две минути и половина… Две минути и три четвърти… Внезапно прокънтя изстрел.
С няколко скока изкачих стъпалата и влязох. Извиках ужасен.
Човекът лежеше сред стаята, неподвижен, обърнат на лявата си страна. От черепа му течеше кръв, размесена с останки от мозък. До ръката му — димящ револвер.
Потрепна в конвулсия и толкоз.
Но нещо друго ме порази много повече от ужасната гледка, нещо, което ми попречи да извикам веднага за помощ и да се хвърля на колене, за да видя дали човекът още диша. На две крачки от него на пода се виждаше една седмица купа.
Взех я. Седемте върха на седемте червени знака бяха пробити.
Половин час по-късно пристигна полицейският комисар на Ньойи, после съдебният лекар, после директорът на полицията г-н Дюдуи. Не бях се докосвал до трупа Нищо не можеше да наруши първите констатации.
Те бяха оскъдни, толкова оскъдни, че в самото начало не откриха нищо или по-точно много малко. В джобовете на мъртвия — никакъв лист хартия, по дрехите му — никакво име, на бельото му — никакви инициали. Накратко — никакъв признак, по който да се установи самоличността му. А в помещението — същият ред, както и преди. Мебелите не бяха разместени, предметите бяха запазили предишното си положение. И все пак този човек не бе дошъл в дома ми с единственото намерение да се самоубие само защото смята жилището за по-подходящо от всяко друго. Нужна е била някаква причина, за да се реши на тази отчаяна постъпка и тази причина е била резултат на някакъв нов факт, установен от него през трите минути, които прекара сам.