Какъв факт? Какво бе видял? Какво бе забелязал? В каква ужасяваща тайна бе проникнал? Нищо не можеше да се предполага.
Но в последния момент се случи нещо, което ни се стори доста важно. Когато двама агенти се наведоха да вдигнат трупа и да го отнесат с носилка, те забелязаха, че лявата ръка се бе разтворила и от нея бе изпаднала една съвсем смачкана визитна картичка.
На картичката пишеше: Жорж Андермат, улица „Дьо Бери“ 27.
Какво значеше това? Жорж Андермат беше голям парижки банкер, основател и председател на Металургичния картел, който даде такъв тласък на тази индустрия във Франция. Той живееше нашироко, имаше английска карета, автомобил, състезателни коне. Неговите приеми бяха на мода, а за грацията и красотата на г-жа Андермат се говореше много.
— Да не би да е името на мъртвия — прошепнах аз. Директорът на полицията се наведе:
— Не е той. Г-н Андермат е блед човек с леко сивееща коса.
— Тогава каква е тази картичка?
— Имате ли телефон, господине?
— Да, в антрето. Елате с мен.
Той порови в указателя и поиска 415–21.
— Г-н Андермат в къщи ли е? Бъдете любезен да му предадете, че г-н Дюдуи го моли да дойде незабавно на булевард „Майо“ 102. Спешно е.
Двадесет минути по-късно г-н Андермат слизаше от колата си. Изложиха му причините, които налагаха неговата намеса, после го заведоха при трупа.
За миг лицето му се сгърчи от вълнение, с нисък глас, сякаш насила, продума:
— Етиен Варен.
— Познавате ли го?
— Не… по-точно да… но само на вид. Брат му…
— Има брат?
— Да, Алфред Варен… Брат му идва преди време да ме моли… не помня вече за какво.
— Къде живее?
— Двамата братя живееха заедно… мисля, на улица „Прованс“.
— Не се ли сещате защо се е самоубил?
— Ни най-малко.
— Все пак тази картичка в ръката му?… Вашата картичка, с вашия адрес!
— Нищо не разбирам. Някаква случайност навярно, която следствието ще ни обясни.
Доста странна случайност, помислих си аз и усетих, че и другите бяха останали с това впечатление.
Това впечатление открих и във вестниците на другия ден, и у приятелите ми, с които разговарях за произшествието. Сред тайните, които го усложняваха след така объркващото второ появяване на седем пъти пробитата седмица купа, след двете едно от друго по-загадъчни събития, които се бяха разиграли в моя дом, тази визитна картичка, изглежда, обещаваше най-сетне малко светлина. Чрез нея щеше да се стигне до истината.
Но, противно на предвижданията, г-н Андермат не даде никакви сведения.
— Казах каквото знаех — повтаряше той. — Какво искате повече? Самият аз съм смаян, че визитната ми картичка е тук и очаквам, както всички останали, да бъде изяснен този факт.
Не бе изяснен. Анкетата установи, че братя Варен, швейцарци по произход, бяха водили под различни имена един доста бурен живот, често посещавали игралните домове, били във връзка с банда чужденци, обект на полицията. Бандата се бе разтурила след серия кражби, участието й в които бе установено едва по-късно. На улица „Прованс“ номер 24, където братята наистина живели шест години, нямаха представа какво е станало с тях.
Признавам, че що се отнася до мен, случаят ми изглеждаше толкова заплетен, че не вярвах във възможността да бъде решен и се мъчех да не мисля повече за това. Ала Жан Дас-при, когото виждах често по това време, се пристрастяваше все повече и повече.
Точно той ми извести за съобщението в един чуждестранен вестник, което цялата преса препечатваше и коментираше:
Пристъпва се, в присъствието на Императора и в зона, която се пази в тайна до последната минута, към първите пробни изпитания на една подводница, която ще предизвика революция в условията на една бъдеща морска война. Нечия недискретност ни разкри името й: тя се нарича „Седмица купа“.
Седмица купа? Случайност ли бе това? Или трябваше да се направи връзка между името на подводницата и събитията, за които стана дума? Но какъв вид връзка? Това, което ставаше тук, не можеше по никакъв начин да се свърже с онова, което ставаше там.