Очакваме от него не думи, а дела. В противен случай…
Заплахата беше брутална. Но в какво се състоеше тя? На какво разчиташе Салватор… авторът на анонимната статия, за да сплаши Андермат?
Рояк репортери обсади банкера и десет интервюта отразиха презрението, с което той отвърна на това изнудване. На което дописникът на „Еко дьо Франс“ отговори с тези два реда:
Дали г-н Андермат го желае или не, той вече е наш сътрудник в делото, с което сме се заели.
В деня, когато тази реплика се появи, Даспри и аз вечеряхме заедно. Вечерта, с разгърнати по масата вестници, ние обсъждахме събитието и го разглеждахме от всичките му страни с раздразнението, което всеки би изпитал, ако се движи в тъмното и се блъска все в едни и същи препятствия.
И внезапно, без моят прислужник да ме предупреди, без звънецът да бе иззвънял, вратата се отвори и влезе една дама с плътна воалетка.
Станах веднага и се приближих. Тя ме попита:
— Вие ли сте господинът, който живее тук?
— Да, госпожо, но уверявам…
— Желязната врата към булеварда не беше затворена — обясни тя.
— Но вратата на антрето?
Настъпи леко неудобно мълчание. Тя погледна Даспри. Без да искам, както бих постъпил в общество, аз го представих. После я поканих да седне и да изложи целта на визитата си.
Тя вдигна воала си и аз видях, че е брюнетка с правилно лице и ако не е много красива, поне има голям чар, който се дължеше най-вече на очите й — сериозни и измъчени очи. Тя каза просто:
— Аз съм г-жа Андермат.
— Г-жа Андермат! — повторих аз, още по-изненадан. Ново мълчание, след което тя поде с тих глас и съвсем спокойно:
— Идвам по повод на тази афера… с която сте запознат. Мислех, че ще мога да получа от вас някои разяснения.
— Боже мой, госпожо, не зная нищо повече от това, което казват вестниците. Моля уточнете с какво мога да ви бъда полезен.
— Не зная… не зная…
Едва тогава долових, че спокойствието й е привидно и зад него се крие голям смут. И ние се смълчахме, всеки от нас се чувствуваше тъй неловко, както и другият.
Но Даспри, който не бе спрял да я наблюдава, се приближи и й каза:
— Ще ми позволите ли, госпожо, да ви поставя няколко въпроса?
— О, да — възкликна тя, — така бих могла да говоря.
— Ще говорите… каквито и да са въпросите?
— Каквито и да са. Той се замисли и каза:
— Познавахте ли Луи Лакомб?
— Да, чрез съпруга си.
— Кога го видяхте за последен път?
— Вечерта, когато вечеря у нас.
— Тази вечер нищо ли не ви накара да мислите, че няма да го видите повече?
— Не. Той наистина спомена за някакво пътуване до Русия, но толкова неопределено!
— Значи разчитахте, че ще го видите отново?
— На вечеря след два дни.
— Как си обяснявате това изчезване?
— Не мога да си го обясня.
— А г-н Андермат?
— Не зная.
— И все пак…
— Не ме разпитвайте за това.
— Статията на „Еко дьо Франс“ сякаш намеква…
— Онова, което сякаш намеква, е, че братя Варен имат пръст в това изчезване.
— Така ли мислите?
— Да.
— И на какво почива това убеждение?
— Като излезе от нас, Луи Лакомб носеше папка с всички документи, свързани с проекта му. Два дни по-късно между моя съпруг и единия от братята Варен — този, който е жив, се състоя среща, по време на която съпругът ми получи доказателството, че документите са в ръцете на двамата братя.
— И не ги издаде?
— Не.
— Защо?
— Защото в папката се намираше и нещо друго освен книжата на Луи Лакомб.
— Какво?
Тя се поколеба, реши да проговори, но накрая запази мълчание.
— Следователно това е причината, поради която вашият съпруг, без да предупреди полицията, е наредил да се следят двамата братя. Той се е надявал да се сдобие едновременно и с книжата, и с това… компрометиращо нещо, благодарение на което братята са упражнявали върху него един вид шантаж.
— Върху него… и върху мен.
— А, и върху вас?
— Главно върху мен.
Тя глухо произнесе последните думи. Даспри я изгледа, направи няколко крачки и връщайки се към нея, каза:
— Писали ли сте на Луи Лакомб?
— Естествено… моят мъж беше във връзка…
— Извън официалните писма не сте ли писали на Луи Лакомб… други писма? Простете настойчивостта ми, но е абсолютно необходимо да науча цялата истина. Писали ли сте други писма?
Цялата пламнала, тя прошепна:
— Да.
— И това са писмата, които притежаваха братя Варен?
— Да.
— И г-н Андермат го знае?
— Той не ги е виждал, но Алфред Варен му каза за тях, заплаши, че ще ги публикува, ако мъжът ми действува срещу него. Съпругът ми се уплаши… отстъпи пред скандала.