— Виж ти въпрос! Като че ли мога да знам какво е станало с него?
— Вие знаете! Знаете! Вашият брат и вие вървяхте по следите му, почти живеехте в дома му, в тази къща, в която сме и сега. Вие бяхте в течение на всичките му работи, на всичките му намерения. И последната вечер, Варен, когато изпратих Луи Лакомб до вратата на дома му, видях два силуета да се крият в тъмнината. Готов съм да се закълна в това.
— И какво, като се закълнете?
— Това бяхте брат ви и вие, Варен.
— Докажете го.
— Ами най-доброто доказателство е, че два дни по-късно самите вие ми показахте книжата и плановете, които бяхте взели от папката на Лакомб и които предложихте да ми продадете. Как попаднаха във вас тези документи?
— Казах ви, г-н Андермат, ние ги намерихме на самата маса на Лакомб на другия ден сутринта, след като изчезна.
— Не е вярно.
— Докажете го!
— Правосъдието би могло да до докаже.
— Защо не се обърнахте към правосъдието?
— Защо? Ах! Защо…
Той замълча с мрачен израз на лицето. Другият продължи:
— Виждате ли, г-н Андермат, ако бяхте поне малко сигурен, онази заплаха не би могла да ви попречи…
— Каква заплаха? Тези писма? Да не си въобразявате, че съм им повярвал дори за миг?
— Ако не вярвахте на тези писма, защо ми предлагахте такива огромни суми срещу тях? И защо оттогава наредихте да ни преследват като зверове, брат ми и мен?
— За да получа отново плановете, на които държа. — Хайде де! Заради писмата си беше. Щом пипнехте писмата, щяхте да ни издадете. Никога нямаше да отстъпя!
Той избухна в смях, но внезапно спря.
— Стига толкова. Колкото и да приказваме едно и също, доникъде няма да стигнем. Следователно нещата си остават тъй.
— Няма да останат тъй — каза банкерът, — и понеже заговорихте за писмата, вие няма да излезете оттук, преди да ми ги върнете.
— Ще изляза.
— Не, не.
— Слушайте, г-н Андермат, съветвам ви…
— Няма да излезете.
— Ще видим — каза Варен с такава ярост, че г-жа Андермат едва сподави вика си.
Той навярно я чу, защото поиска да премине насила. Г-н Андермат го отблъсна яростно. Тогава видях, че пъхна ръка в джоба на сакото си.
— За последен път!
— Първо писмата.
Варен извади револвер и прицелвайки се в г-н Андермат, каза:
— Да или не? Банкерът бързо се наведе. Пламна изстрел. Оръжието падна.
Бях смаян. Беше се стреляло току до мен! Даспри бе избил с един куршум оръжието от ръката на Алфред Варен!
— И внезапно, изправен между двамата противници, с лице към Варен, той се изсмя:
— Късмет имате, приятелю, дяволски късмет. Мерих се в ръката, а улучих револвера.
Двамата се бяха втренчили в него, неподвижни и объркани.
Той се обърна към банкера:
— Ще ме извините, господине, че се меся в нещо, което не ме засяга. Но наистина вие играете ролята си много неумело. Позволете ми да държа картите.
И като се обърна към другия:
— Оставаме двамата, приятелю. И моля те — живо. Козът е купа и аз играя седмицата.
И той тикна под носа му металната плочка със седемте червени знака.
През живота си не съм виждал такава потреса. Смъртно блед, с изхвръкнали от орбитата очи, с изкривени от болка черти на лицето, човекът сякаш беше хипнотизирай от гледката, която му се предлагаше.
— Кой сте вие? — смотолеви той.
— Вече казах, един господин, който се занимава с това, дето не му е работа, но се занимава сериозно.
— Какво искате?
— Това, което си донесъл.
— Нищо не съм донесъл.
— Носиш, в противен случай нямаше да дойдеш. Получил си тази сутрин една бележка, която те кани тук и ти нарежда да донесеш всички документи, които имаш. И ето те. Къде са документите?
В гласа на Даспри, в поведението му имаше някаква сила, която ме объркваше, един съвсем нов начин на действие за този обикновено нехаен и тих човек.
Напълно подчинен, Варен посочи един от джобовете си. — Книжата са тук.
— Всичките?
— Да.
— Всичките, които намери в папката на Луи Лакомб и които продаде на майор фон Либен?
— Да.
— Копието ли е или оригиналът?
— Оригиналът.
— Колко искаш?
— Сто хиляди. Даспри прихна.
— Ти си луд. Майорът ти даде само двадесет хиляди. Двадесет хиляди, хвърлени на вятъра, тъй като опитите не успяха.
— Не можаха да използват плановете. — Плановете са непълни.
— Тогава защо ги искате?
— Трябват ми. Предлагам ти пет хиляди франка. И нито сантим повече.
— Десет хиляди. И нито сантим по-малко.
— Съгласен.
Даспри се обърна към г-н Андермат.
— Бъдете любезен да подпишете един чек, господине.
— Но… аз нямам в себе си…
— Чековата ви книжка? Ето я.