— Добре. Измамен съм. Да не говорим повече. Все пак една дума… една-единствена дума. Бих искал да зная…
— Слушам.
— Имаше ли в тази каса, в по-голямата, една касичка?
— Да.
— Когато дойдохте тук през нощта на 22 срещу 23 юни, беше ли вътре?
— Да.
— И съдържаше!… — Всичко, което братя Варен бяха скътали в нея — една доста хубава колекция бижута, диаманти и перли, които гореспоменатите братя са свивали откъдето им падне. — И вие я взехте?
— И пита още! Постави се на мое място.
— Тогава… брат ми се е самоубил, след като е видял, че касичката е изчезнала?
— Вероятно. Изчезването на кореспонденцията ви с майор Либен не би било достатъчно основание. Но изчезването на касичката… Нещо друго да питаш?
— Още нещо: името ви.
— Казваш го, сякаш мислиш за реванш.
— Иска ли питане! Късметът се обръща. Днес вие сте по-силният. Утре…
— Ще бъдеш ти. — Надявам се. Името ви?
— Арсен Люпен.
— Арсен Люпен!
Човекът се олюля, сякаш го удариха с чук. Би могло да се каже, че тези две думи му отнеха всякаква надежда.
— Ах, ти! Да не би да си си въобразявал, че някой си г-н Дюран или Дюпон би могъл да скрои тази чудесна афера? Хайде де, нужен бе поне един Арсен Люпен. А сега, след като всичко ти е ясно малкия, отивай да тъкмиш реванша си. Арсен Люпен те очаква.
И без нито дума повече той го избута навън.
— Даспри, Даспри — извиках аз, наричайки го, без да искам, постарому.
Дръпнах кадифената завеса. Той притича.
— Какво? Какво има?
— Г-жа Андермат не е добре.
Без да се мае, той й даде да смръкне амоняк и докато се занимаваше с нея, ме разпитваше.
— Е, какво толкова стана?
— Писмата — рекох — … писмата на Луи Лакомб, които дадохте на съпруга и…
Той се удари по челото.
— Тя е помислила, че наистина съм го направил… Ами да, в края на краищата можеше да го повярва. Какъв глупак съм!
Дошла на себе си, г-жа Андермат го слушаше жадно. Той извади от портфейла си малък пакет, който по нищо не се различаваше от отнесения от г-н Андермат.
— Ето ги вашите писма, госпожо, истинските.
— А… другите?
— Другите са също като тези, но преписани от мен тази нощ, и с внимателно нагласен текст. Съпругът ви ще бъде още по-щастлив, като ги прочете, защото няма да се съмнява в подмяната, след като всичко стана пред очите му…
— Почеркът…
— Няма почерк, който да не мога да имитирам.
Тя му благодари със същите думи на признателност, които би отправила към човек от нейния ранг, и аз разбрах, че навярно не е чула последните фрази, които Варен и Арсен Люпен си размениха.
Гледах го и чувствувах някакво неудобство, не знаех какво да кажа на този стар приятел, който се разкри пред мен в такава неочаквана светлина. Люпен! Той беше Люпен! Моят приятел от клуба не беше никой друг, а Люпен! Не можех да се съвзема. А той преспокойно ми предложи:
— Можете да се сбогувате с Жан Даспри.
— А!
— Да, Жан Даспри потегля на път. Изпращам го в Мароко. Много е възможно там да намери достойния за него край. Признавам дори, че има точно такова намерение.
— Но Арсен Люпен остава при нас?
— О, повече от всякога. Арсен Люпен е само в началото на кариерата си и възнамерява…
Някакво неудържимо любопитство ме тласна към него и като го дръпнах встрани от г-жа Андермат, му казах:
— Значи вие в края на краищата открихте второто скривалище, дето се намираше пакетът с писмата?
— Много се измъчих! Открих го едва вчера следобед, докато си почивахте. А всъщност само господ е свидетел колко просто беше! Но за най-простите неща човек най-накрая се сеща.
И като показа седмицата купа:
— Бях разбрал, че за да се отвори голямата каса, трябва да се притисне тази карта към меча на онова старче от мозайката…
— Как се сетихте?
— Много лесно. От собствена информация вече знаех, когато идвах тук на 22 юни вечерта…
— След като се разделихме…
— Да, и след като с подходящи разговори ви бях довел до такова състояние на духа, в което един нервен и впечатлителен човек като вас би трябвало на всяка цена да ми предостави пълна свобода на действие, без да помръдне от леглото си.
— Правилно сте разсъждавали.
— И тъй, идвайки тук, аз знаех, че има една скрита касичка в каса с тайна ключалка и че седмицата купа е ключът, шифърът на тази ключалка. Оставаше само да поставя седмицата купа на мястото, което очевидно й бе предназначено. Един час търсене ми бе достатъчен.
— Един час!
— Разгледайте старчето от мозайката.
— Старият император?
— Старият император е точно копие на попа купа от всички игри на карти, Карл Велики.
— Наистина… Но защо седмицата купа отваря ту голямата каса, ту малката? И защо отворихте първо само голямата каса?