— Защо? Защото поставях моята седмица купа все в една посока. Едва вчера забелязах, че като я обърна, тоест като поставя седмия знак, този от средата, нагоре вместо надолу, разположението на седемте точки се променя.
— Дяволска работа!
— Разбира се, че е дяволска работа, но трябваше да се помисли малко.
— И още нещо: вие не знаехте за историята с писмата преди г-жа Андермат…
— Да заговори пред мен? Точно така. В касата бях открил освен касичката само кореспонденцията на двамата братя, кореспонденция, която ми разкри тяхното предателство.
— В крайна сметка вие съвсем случайно възстановихте първо историята на двамата братя, а после потърсихте плановете и документите на подводницата?
— Съвсем случайно.
— Но с каква цел?
Даспри ме прекъсна със смях:
— Боже мой, какъв интерес към тази афера!
— Увлича ме.
— Е, добре, щом изпратя г-жа Андермат до дома й и като пратя в „Еко дьо Франс“ бележката, която ще напиша, ще се върна и ще поговорим подробно.
Той седна и написа едно от онези лаконични съобщения, в които се развихря въображението на този човек. Кой не помни шума, който точно това съобщение предизвика в целия свят?
Арсен Люпен реши проблема, поставен преди известно време от Салватор. Разполагащ с всички оригинални планове и документи на инженер Луи Лакомб. Той ги предостави на министъра на марината. По този случай откри и подписка с цел да подари на държавата първата подводница, построена по тези планове. И самият той се записа в началото на тази подписка със сумата от двадесет хиляди франка.
— Двадесетте хиляди франка от чековете на г-н Андермат? — попитах аз, когато ми даде да прочета съобщението.
— Именно. Справедливо е Варен да изкупи поне малко своето предателство.
Ето как се запознах с Арсен Люпен. Ето как научих, че Жан Даспри, мой другар по клуб, моя светска връзка, не бе някой друг, а Арсен Люпен, крадецът-джентълмен. Ето как станах доста близък приятел с нашия велик човек и как постепенно, благодарение на доверието, с което ме удостоява, станах неговия много скромен, много верен и много признателен историограф.
VII
ОГНЕУПОРНАТА КАСА НА ГОСПОЖА ЕМБЕР
В три часа сутринта все още имаше половин дузина коли пред едно от малките жилища на художници от едната страна на булевард „Бертие“. Вратата на този дом се отвори. Излязоха цяла тумба дами и господа. Четири коли профучаха наляво и надясно и на булеварда останаха само двама господа, които се разделиха на ъгъла на улица „Курсел“, където живееше единият от тях. Другият реши да продължи пеша до арката Майо.
И така, той пресече „Авеню дьо Вилие“ и продължи пътя си по противоположния на укрепленията тротоар. През тази хубава зимна нощ, чиста и студена, бе приятно да се ходи. Дишаше се добре. Шумът, на стъпките бодро отекваше.
Но след няколко минути той изпита неприятното чувство, че го следят. И наистина, като се обърна, забеляза някакъв човек да се промъква между дърветата. Не беше страхлив и въпреки това ускори крачка, за да стигне по-бързо до бариерата Терн. Но другият се затича. Вече сериозно разтревожен, той реши, че е най-добре да го пресрещне и да извади револвера си.
Не успя; човекът го нападна изведнъж и на пустеещия булевард се завърза ръкопашен бой, който, както скоро усети, не беше в негова полза. Той извика за помощ, помъчи се да се освободи, бе съборен до един куп чакъл, стиснат за гърлото и устата му затъкната с кърпа. Очите му се затваряха, ушите шумяха и вече щеше да загуби съзнание, когато изведнъж примката се разхлаби и човекът, от чиято тежест губеше дъха си, се изправи, за да се защитава, на свой ред, от нечия непредвидена атака.
Един удар с бастун по китката, един ритник в глезена… Човекът извика на два пъти от болка и побягна, като куцаше и проклинаше.
Без да си прави труда да го преследва, новодошлият се наведе и каза:
— Ранен ли сте, господине?
Той не беше ранен, но бе доста замаян и не можеше да се държи прав. За щастие един от служителите на бариерата дотича, привлечен от виковете. Повикаха кола. Господинът се настани в нея заедно със своя спасител и бе отведен в дома му, на „Авеню дьо ла Гран-Арме“.
Пред вратата, окопитил се вече съвсем, той отново благодари.
— Дължа ви живота си, господине; вярвайте, че никога няма да забравя това. Не искам да тревожа жена си в този момент, но държа самата тя да ви изкаже още днес своята признателност.
Покани го на обяд и му каза името си: Луи Ембер, и добави:
— Мога ли да знам с кого имам честта…