— Но разбира се — отвърна другият.
И се представи:
— Арсен Люпен.
Арсен Люпен нямаше още тази слава, която му донесоха аферата Каорн, бягството от затвора Санте и много други шумни подвизи. Той дори не се наричаше Арсен Люпен. Това име, на което бъдещето бе отредило такъв блясък, бе измислено специално за да бъде назован спасителят на г-н Ембер и може да се каже, че точно в тази афера той получи бойното си кръщение. Готов за битката, вярно е, въоръжен с всичко необходимо, но без ресурси, без онзи авторитет, който носи успеха, Арсен Люпен беше още чирак в една професия, ала скоро щеше да стане майстор.
Затуй бе радостният трепет, като се събуди и си спомни снощната покана. Най после наближаваше целта! Най после се захващаше с едно дело, достойно за силите и таланта му! Милионите на Ембер — каква великолепна плячка за апетит като неговия!
Облече специално облекло: протрит редингот, изтъркан панталон, малко избеляла копринена шапка, малко разнищени маншети и подвижна колосана яка, всичко много чисто, но издаващо мизерия. Вместо връзка — черна лента с боднат евтин, фалшив диамант. Така натруфен, той слезе по стълбището на жилището си в Монмартр. На третия етаж, без да спира, почука с дръжката на бастуна си по крилото на една затворена врата. Излезе и тръгна по околните булеварди. Зае място в минаващия трамвай, а един човек, който вървеше зад него — наемателят на третия етаж, се настани на съседната седалка.
След няколко минути човекът му каза:
— Е, шефе?
— Готово.
— Как?
— Обядвам там.
— Обядвате?
— Ти не би желал, надявам се, да губя безплатно такива ценни дни като моите? Аз изтръгнах г-н Луи Ембер от сигурната смърт, която ти му готвеше. Г-н Луи Ембер е признателен по природа. Покани ме на обяд.
Мълчание, след което другият подхвърли:
— Значи не се отказвате?
— Виж, малкия — каза Арсен Люпен, — ако скалъпих нападенийцето от тази нощ, ако си дадох труда в три часа сутринта край укрепленията да ти фрасна един удар с бастун по китката и един ритник в пищяла, рискувайки по този начин да повредя единствения си приятел, то не беше, за да се отказвам сега от наградата за едно така добре организирано спасение.
— А лошите слухове, които се чуват за бягството…
— Нека се чуват. От шест месеца проучвам случая, шест месеца се осведомявам, проучвам, поставям мрежите си, разпитвам прислужниците, заемодателите и подставените лица, шест месеца живея в сянката на съпруга и съпругата. Следователно зная какво да мисля. Какво значение има дали състоянието произхожда от стария Броуфорд, както те претендират, или от друг източник — аз твърдя, че то съществува. И тъй като съществува, то е за мен.
— Дявол да го вземе, сто милиона!
— Да приемем десет, даже пет, какво значение! Много чудно би било, ако тези дни не намеря ключа.
Трамваят спря на площад „Етоал“. Човекът промълви:
— Засега какво?
— Засега — нищо. Ще те предупредя. Имаме време.
Пет минути по-късно Арсен Люпен изкачвате величествените стълби на дома Ембер и Луи го представяше на жена си. Жервез беше една приятна дребна дама, доста закръглена, много приказлива. Тя устрои прекрасен прием на Люпен.
— Исках да бъдем сами, за да почетем нашия спасител обясни тя.
И още от началото се отнасяха към „нашия спасител“ като към стар приятел. На десерта интимността беше пълна и откровенията се сипеха от всички страни. Арсен разказа живота си, живота на баща си — неподкупен съдия, мъките на младостта си, сегашните трудности. От своя страна, Жервез разказа своята младост, брака си, добрините на стария Броуфорд, стоте милиона, дето бе наследила, трудностите, които пречеха да бъде тяхна притежателка, заемите, които е трябвало да сключи с безбожна лихва, безкрайните спорове с племенниците на Броуфорд. И забраните! И запорите! Всичко.
— Помислете само, господин Люпен, акциите са тук, до нас, в кабинета на мъжа ми. И само един отрязък да откъснем — загубваме всичко! Те са там, в огнеупорната каса, а не можем да ги докоснем!
Г-н Люпен изтръпна при мисълта за тази близост. Изпита ясното чувство, че г-н Люпен никога не би бил на необходимата душевна висота, за да го мъчат скрупулите на милата дама.
— А! Значи там са — промълви той с пресъхнало гърло.
— Там са.
Отношения, започнали под такова знамение, можеха да прераснат само в по-тесни връзки. Деликатно разпитан, Арсен Люпен призна бедността, отчаянието си. Нещастното момче бе незабавно назначено като частен секретар на двамата съпрузи със заплата сто и петдесет франка месечно. Щеше да живее в дома си, но всеки ден щеше да идва да получава нареждания за работата си. А за по-голямо удобство му предоставиха да избере за работен кабинет някоя от стаите на втория етаж.