И той избра. По каква прекрасна случайност тя се намираше точно над кабинета на Луи?
Арсен не закъсня да забележи, че постът му на секретар ужасно много прилича на синекура. За два месеца той трябваше да препише само четири незначителни писма и бе извикан само веднъж в кабинета на своя шеф, което му позволи да разгледа официално само един път огнеупорната каса. Освен това той забеляза, че на титуляра на тази синекура не се гледаше като на достоен да фигурира до депутата Анкети или до председателя на адвокатската колегия Грувел, защото пропуснаха да го поканят на прочутите светски приеми.
Той не се оплакваше, предпочитайки много повече да запази скромното си място в сянка, като се държеше настрана, щастлив и свободен. Впрочем не губеше времето си. Най напред направи няколко тайни посещения на кабинета на Луи и поднесе почитанията си на огнеупорната каса, която въпреки това си остана все тъй херметически затворена. Тя представляваше огромен блок от чугун и стомана с неприветлив вид, който не можеха да надвият нито пили, нито свредели, нито лостове.
Арсен Люпен не беше твърдоглав.
— Където силата се проваля, там хитростта успява — си каза той. — Главното е да си там, където трябва, за да гледаш и слушаш.
Той взе необходимите мерки и след като с много труд и мъки направи отвор през паркета на стаята си, пъхна в него една оловна тръба, стигаща до тавана на кабинета между две гипсови фигури и корниза. През този канал — и акустична тръба, и далекоглед — се надяваше да гледа и слуша.
Оттогава заживя по корем на паркета. И наистина често виждаше как двамата Ембер разискват пред касата, проверяват регистрите, преглеждат досиетата. Когато те завъртаха последователно четирите кръга, командуващи ключалката, той се опитваше, за да научи числото, да улови броя на прещракванията. Следеше жестовете им, дебнеше думите им. Как постъпваха с ключа? Криеха ли го?
Един ден слезе бързо, виждайки ги да напускат стаята, без да затварят касата. Ала те се бяха върнали.
— О, простете — каза той. — Сбърках вратата. Но Жервез се втурна и го придърпа.
Но влезте, г-н Люпен, влезте, не сте ли тук у дома си? Ще ни дадете един съвет. Кои акции трябва да продадем? Заем срещу рентата или другия?
— А забраната? — възрази много изненадан Люпен.
— О! Тя не се отнася за всички ценни книжа. — Госпожа Ембер открехна едното крило. По рафтовете бяха натрупани папки с ценни книжа, опасани с ремъци. Взе един пакет. Но мъжът й протестира.
— Не, не, Жервез, лудост е да продаваш другия. Той се покачва… А заемът срещу рентата сега е на най-високата си точка. Вие как мислите, скъпи приятелю?
Скъпият приятел нямаше никакво мнение, ала все пак посъветва да се пожертвува рентата. Тогава тя взе друга връзка ценни книжа, в която случайно се намираше една хартийка. Това беше 3-процентова акция на стойност 1374 франка. Луи я сложи в джоба си. Следобед, придружен от своя секретар, той продаде тази акция чрез един борсов посредник и получи 46 000 франка.
Каквото и да казваше Жервез, Арсен Люпен не се чувствуваше у дома си. Напротив, положението му в дома Ембер го изпълваше с недоумение. При различни случаи той можа да установи, че прислужниците не знаят името му. Те го наричаха „господине“. Луи го сочеше винаги така: „Вие ще предупредите господина… Пристигна ли господинът?“ Защо това загадъчно обръщение?
Впрочем след първоначалния ентусиазъм двамата Ембер почти не му говореха и отдавайки му дължимото като на благодетел, не се занимаваха повече с него! Създаваше се впечатлението, че го смятат за чудак, който не обича да му досаждат, и уважаваха неговото уединение, сякаш това бе наложено от самия него правило, негов каприз. Веднъж, минавайки през преддверието, той дочу Жервез да казва на двама господина:
— Той е толкова саможив.
Добре, помисли си той, ние сме саможиви. И отказвайки се да обясни странностите на тези хора, продължи изпълнението на своя план. Бе разбрал, че не трябва да се разчита нито на случайност, нито на лекомислие от страна на Жервез, която не изпускаше ключа и освен това никога не отнасяше този ключ, преди предварително да е объркала буквите от комбинацията на ключалката. Така че, трябваше да се действува.
Едно събитие ускори нещата — необузданата кампания срещу семейство Ембер на някои вестници. Обвиняваха ги в мошеничество. Арсен Люпен присъствува на перипетиите на драмата, на вълненията на семейството и разбра, че ако се бави още, ще загуби всичко.