— В крайна сметка — му казах — това е най-добрият ви удар, нали?
Без да ми отговори направо, той подхвана:
— В тази афера има неразгадаеми тайни. Дори след обясненията, които ви дадох, колко неясноти още! Защо е това бягство? Защо не се възползваха от помощта, която неволно им оказах? Толкова просто беше да се каже: „Стоте милиона бяха в касата, но вече ги няма там, защото ги откраднаха.“
— Загубили са ума и дума.
— Да, точно тъй, загубили са ума и дума… От друга страна, вярно е…
— Вярно е?…
— Не, нищо.
Що значеха тези недомлъвки? Ясно беше, че не е казал всичко, но му беше и неприятно да говори за това, което бе премълчал. Бях заинтригуван. Работата трябваше да е много сериозна, за да предизвика колебание у такъв човек.
Започнах да задавам въпроси напосоки.
— Не сте ли ги виждали повече?
— Не.
— Не ви ли се е случвало да изпитвате някаква жал към тези двама нещастници?
— Аз? — сепна се той.
Възмущението му ме изненада. Дали не бях улучил? Настоях:
— Ами да! Ако не бяхте вие, те вероятно щяха да устоят на опасността… или поне да си отидат с пълни джобове.
— Угризения на съвестта, това ли ми предписвате?
— Ами да!
Той рязко удари с юмрук по масата.
— И тъй според вас би трябвало да изпитвам угризения?
— Наречете ги угризения или съжаления, някакво чувство все пак…
— Никакво чувство към хора…
— Към хора, от които сте откраднали цяло състояние.
— Какво състояние?
— Ами… тези две-три пачки акции…
— Тези две-три пачки акции! Че аз им откраднах цели пакети с акции, нали? Част от тяхното наследство? Това ли е грешката ми? Това ли е моето престъпление? Но, дявол да го вземе, драги мой, значи вие не сте се досетили, че тези акции бяха фалшиви?… Чувате ли? БЯХА ФАЛШИВИ!
Гледах го поразен.
— Фалшиви, тези четири или пет милиона?
— Фалшиви — викна яростно той, — супер фалшиви! Фалшиви — облигациите, тези на Париж-град, държавните фондове — хартия, чиста хартия! Нито един сантим, не получих дори един сантим от всичко това. И вие ме питате дали имам угризения? Те трябва да имат угризения! Измамиха ме като най-обикновен хапльо! Оскубаха ме като последна тяхна жертва, и то най-глупавата!
Тресеше го истинска ярост, породено от злоба и наранено самолюбие.
— От край до край, аз претърпях поражение; още от първия час! Знаете ли коя роля съм играл в тази афера, или по-скоро каква роля ми натрапиха? Ролята на Андре Броуфорд! Да, скъпи мой, и аз нищо не разбрах! Едва по-късно, от вестниците и като съпоставих някои подробности, проумях. Докато се правех на благодетел, на господин, който е рискувал живота си, за да спаси някого от ноктите на апашите, те са ме представяли за един от членовете на семейство Броуфорд! Не е ли възхитително? Този чудак със стая на втория етаж, когото показваха отдалеч, беше Броуфорд и този Броуфорд бях аз! И благодарение на мен, благодарение на доверието, което вдъхвах под името Броуфорд, банкерите даваха заеми и нотариусите съветваха клиентите си да отпускат заеми. Каква школа за един дебютант! О, кълна ви се, че урокът ми послужи!
Той спря изведнъж, хвана ме за ръката и ми каза с отчаян глас, в който все пак не бе трудно да се усети нюанс на ирония и възхита, каза ми тази неповторима фраза:
— Драги мой, в настоящия момент Жервез Ембер ми дължи хиляда и петстотин франка!
Не успях да се сдържа, не можах да не се разсмея. Това беше наистина комедия от най-висша класа. И самият той наистина се развесели.
— Да, скъпи мой, хиляда и петстотин франка! Не само че не съм видял и сантим от моята заплата, но на всичко отгоре тя зае от мен хиляда и петстотин франка! Всичките ми спестявания на млад човек! И знаете ли защо? Никога няма да отгатнете… За бедните! Слушайте какво ви говоря. За мнимите нещастници, чиято съдба облекчаваше тайно от Луи!
И аз се хванах! Ама че смехория, а? Арсен Люпен, измамен с хиляда и петстотин франка, и то измамен от милата дама, от която щеше да открадне фалшиви облигации за четири милиона франка! И що комбинации, що усилия и гениални хитрини ми бяха нужни, за да постигна този хубав резултат! Това е единственият път през живота ми, в който бях изигран. Но, дявол да го вземе, този път наистина бях изигран, и то на чисто — без грешка!…
VIII
ЧЕРНАТА ПЕРЛА
Силен звън събуди портиерката на дома „Авеню Ош“, номер 9. Тя дръпна връвта, мърморейки:
— Мислех, че всички са се прибрали. Вече минава три часът.
Съпругът й процеди през зъби:
— Може да е за доктора.
И наистина един глас попита: