— Доктор Арел… на кой етаж?
— Третия вляво. Но докторът не обича да го безпокоят през нощта.
— Ще се наложи да го обезпокоим.
Господинът влезе в преддверието, изкачи един етаж, два етажа и без дори да спре на площадката на доктор Арел, продължи така до петия. Там изпробва два ключа. Единият отвори ключалката, а другият — допълнителния секрет.
— Прекрасно — промърмори той, — задачата много се опрости. Но преди да действуваме, да си осигурим връщането. Да видим… минало ли е толкова време, че да съм позвънил на доктора и той да ме е отпратил? Не още… малко търпение…
След десетина минути слезе и чукна по прозорчето на портиерната, мърморейки срещу доктора. Отвориха му и той затръшна вратата след себе си. Ала тя не се заключи, тъй като човекът бе втикнал парче желязо в жлеба на вратата, за да не може да влезе езичето.
С една дума той влезе безшумно, без портиерите да разберат. В случай на тревога връщането му бе сигурно.
Спокойно изкачи петте етажа. В преддверието, на светлината на електрическо фенерче, положи пардесюто и шапката си на един стол, седна на друг и обу дебели плъстени терлици върху ботите си.
— Уф! Готово… Че и лесно стана! Питам се защо всички не избират за професия удобния занаят на крадеца? Малко ловкост, анализ, малко съобразителност и няма по-сладка работа. Занаят за почивка… Занаят за глава на семейство… Толкова удобен, че чак е досадно.
Той разгъна подробен план на апартамента.
— Първо да се ориентираме. Тук виждам правоъгълника на антрето, в което се намирам. Откъм улицата — салонът, будоарът и трапезарията. Там няма какво да си губя времето. Изглежда, графинята има отчайващ вкус… нито една дреболия със стойност!… Значи — право към целта… А! Ето го очертан и коридора към стаите. След три метра трябва да е дрешникът, който е свързан със стаята на графинята.
Той сгъна плана, загаси фенерчето и мина в коридора — започна да брои:
— Един метър… два метра… три метра… Ето я вратата… Как всичко се нарежда, господи! Една проста, една малка ключалка ме отделя от стаята й, което е по-важно, зная, че тази ключалка се намира на един метър и четирийсет сантиметра от пода… Така че един лек разрез наоколо и ще се освободим от нея…
Той извади от джоба си необходимите инструменти, но една мисъл го спря.
— Ами ако случайно вратата не е заключена… да опитаме… Нищо не ни струва!
Той завъртя топката на вратата и тя се отвори.
— Любезни Люпен, наистина имаш късмет. Какво ти трябва сега? Познаваш топографията на зоната, в която ще действуваш; знаеш къде крие графинята черната перла… Следователно, за да стане черната перла твоя, трябва просто да бъдеш по-тих от тишината и по-невидим от нощта.
Арсен Люпен загуби цял половин час, додето отвори втората врата, една остъклена врата към стаята. Но го направи тъй предпазливо, че дори графинята да не спеше, никакво съмнително скърцване не би я разтревожило.
Според неговия чертеж достатъчно бе да мине край един шезлонг. Това щеше да го отведе към едно кресло, после към малка масичка, разположена до леглото. Върху масичката имаше кутия с хартия за писма и в тази кутия чисто и просто бе скътана черната перла.
Той легна на килима и запълзя край шезлонга, но спря до горната му страна, за да успокои биенето на сърцето си. Макар че не усещаше никакъв страх, все пак трудно бе да потисне онова нервно напрежение, което човек изпитва сред прекалено дълбока тишина. И това го учудваше, защото в края на краищата той бе преживял, без да трепне, далеч по-тежки минути. Никаква опасност не го заплашваше. Защо тогава сърцето му биеше като подлудяла камбана? Да не би заспалата жена да го вълнуваше, това живо същество досами него?
Ослуша се и му се стори, че долавя ритмично дишане. Това го успокои като приятелско присъствие.
Той потърси креслото и полека, с почти незабележими движения залази към масата, опипвайки с протегната ръка в мрака. Дясната му ръка се блъсна в единия крак на масичката.
Най-после! Оставаше само да се изправи, да вземе перлата и да си тръгне. За щастие! Защото сърцето му започваше отново да лудува в гърдите като подплашено животно и с такъв шум, че му се струваше невъзможно графинята да не се събуди.
Той го успокои с невероятно усилие на волята, но в момента, когато се опита да се изправи, дясната му ръка се блъсна в някакъв предмет — веднага разбра, че е свещник, един съборен свещник; а след това изникна и още нещо — часовник, един от ония малки пътни часовници, които се държат в кожен калъф.
Какво? Какво ставаше? Той не разбираше. Този свещник… часовникът… защо тези предмети не си бяха на мястото? А, какво ставаше в тая тъмница?