Следствието абсолютно нищо не обясни, напротив. Стана ясно, че Виктор Данегр е опасен рецидивист, алкохолик и развратник, който не се плаши от нож. Но в хода на разследването случаят потъваше във все по-плътен мрак и по-необясними противоречия.
Първо, някоя си госпожица дьо Сенклев, братовчедка и единствена наследница на жертвата, заяви, че месец преди смъртта си графинята й е доверила в едно от писмата си къде крие черната перла. На другия ден след като получила писмото тя забелязала, че е изчезнало. Кой го бе откраднал?
Портиерите пък разказваха, че са отворили вратата на някакъв човек, който се е качил при доктор Арел. Повикаха доктора. Никой не му беше звънил. Кой бе тогава този човек? Съучастник?
Хипотезата за съучастник бе възприета от пресата и от общественото мнение. Ганимар, старият главен инспектор Ганимар я защитаваше не без основание.
— Тук намирисва на Люпен — уверяваше той съдията.
— Ами! — възразяваше последният. — Навсякъде все вашият Люпен ви се привижда.
— Виждам го навсякъде, защото той е навсякъде.
— Кажете си по-добре, че го виждате всеки път, когато нещо ви се стори по-мътно. Впрочем неприложимо е, отбележете това: престъплението е било извършено в единайсет и двайсет вечерта, както го доказва часовникът, а нощната визита, за която говорят портиерите, е била едва в три часа сутринта.
Правосъдието често се съгласява с някои увлечения в доводите, които го задължават да подчини събитията на първото дадено обяснение. Окаяното минало на Виктор Данегр, рецидивист, пияница и развратник, повлия на съдия следователя и макар че никакво ново обстоятелство не подкрепяше откритите една-две следи в началото, нищо не можа да го разубеди. Той приключи следствието. Няколко седмици по-късно започнаха заседанията.
Те бяха тягостни и вяли. Председателят на съда ги ръководеше без въодушевление. Нападките на прокурора бяха слаби. При тези условия пред адвоката на Данегр се разкриваха благоприятни възможности. Той изтъкна празнините и противоречията на обвинението. Не съществуваше никакво материално доказателство. Кой бе изпилил ключа — ключа, без който Данегр след излизането си не би могъл да заключи с две превъртания вратата на апартамента? Кой бе видял този ключ и какво бе станало с него? Кой бе видял ножа на убиеца и какво бе станало с него?
— И преди всичко — заключи адвокатът, — докажете, че моят клиент е извършил убийството. Докажете, че авторът на кражбата и престъплението не е тайнственото лице, което се е промъкнало в къщата в три часа сутринта. Ще кажете — часовникът показва единадесет. Е, и какво? Не може ли да се преместят стрелките на един часовник на изгодния час?
Виктор Данегр бе оправдан.
Той излезе от затвора един петък привечер, отслабнал и потиснат от шестмесечния престой в килията. Следствието, самотата, дебатите, препирните на съдебните заседатели, всичко това го бе изпълнило с болезнена уплаха. През нощта го преследваха ужасни кошмари, привиждаха му се ешафоди. Цял трепереше от треска и страх.
Под името Анатол Дюфур той нае една малка стая на възвишението Монмартр и преживяваше, като работеше каквото му попадне.
Жалко съществование! На три пъти трима различни работодатели го наемаха, но го разпознаваха и незабавно го уволняваха.
Често забелязваше или си въобразяваше, че забелязва, да го следят някакви хора, без съмнение хора от полицията, която не се отказваше от надеждата да го вкара в някой капан. И усещаше предварително грубата ръка, която щеше да го пипне за яката.
Веднъж, докато вечеряше в една квартална гостилница, някой седна срещу него. Беше човек на около четиридесет години, облечен в черен редингот със съмнителна чистота. Той поръча супа, варени зеленчуци и литър вино.
След като свърши със супата си, обърна очи към Данегр и го изгледа продължително.
Данегр пребледня. Явно човекът бе от тези, които го следяха от седмици. Какво искаше от него? Данегр се опита да стане. Не можа. Краката му се подкосяваха.