Човекът си наля чаша вино и напълни чашата на Данегр.
— Ще се чукнем ли, друже? Виктор смотолеви:
— Да… да… за ваше здраве, друже.
— За ваше, Виктор Данегр.
— Аз… аз!… Не… кълна се…
— В какво се кълнете? Че не сте вие? Прислужникът на графинята?
— Какъв прислужник? Наричам се Дюфур. Попитайте собственика.
— Дюфур Анатол — да, за кръчмаря, но Данегр за правосъдието, Виктор Данегр.
— Не е вярно! Не е вярно! Излъгали са ви. Новодошлият извади от джоба си визитна картичка и му я подаде. Виктор прочете:
Гримодан, бивш инспектор от полицията. Поверителни разследвания.
Той потрепера.
— От полицията ли сте?
Вече не съм, но професията ми харесваше и я продължавам по един… по-доходен начин. От време на време се разкриват златни случаи… като вашия.
— Като моя?
— Да, вашият случай е изключителен, разбира се, ако пожелаете да бъдете малко по-любезен.
А ако не пожелая?
— Ще трябва. Вие сте в такова положение, че нищо не можете да ми откажете.
Смътен страх завладяваше Виктор Данегр. Той попита: Какво има?… Говорете.
Добре — отговори другият, — да приключваме. С две думи, ето: изпратен съм от г-ца дьо Сенклев. — Сенклев?
— Наследницата на графиня д’Андийо. — И?
— И… г-ца дьо Сенклев ме натовари да взема от вас черната перла.
— Черната перла?
— Дето я откраднахте.
— Но тя не е в мен!
— Във вас е.
— Ако беше в мен, щях аз да бъда убиецът.
— Вие сте убиецът. Данегр се засмя насила.
— За щастие, добри ми господине, углавният съд не бе на същото мнение. Всички съдебни заседатели, чувате ли, ме признаха за невинен. И когато човек е сигурен в себе си и се ползва с уважението на дванайсет сериозни мъже…
Бившият инспектор го хвана за ръката.
— Без фрази, малкия. Слушай ме много внимателно и обмисли добре думите ми, струва си труда. Данегр, три седмици преди престъплението вие сте откраднали от кухнята ключа за черния вход и сте си направили дубликат при Утар, ключар, улица „Оберкампф“ 224.
— Не е вярно, не е вярно — изохка Виктор. — Никой не е виждал този ключ… той не съществува.
— Ето го.
След известно мълчание Гримодан продължи: — Вие сте убили графинята с помощта на един нож с халка, който сте купили на покрития пазар Репюблик в деня, в който сте поръчали ключа си. Острието е триъгълно и с издълбан улей.
— Всичко това са празни приказки, говорите напосоки. Никой не е видял ножа.
— Ето го.
Виктор Данегр се отдръпна назад. Инспекторът продължи:
— По него има ръждиви петна. Нужно ли е да ви обясня произхода им?
— И след това?… Имате един ключ и един нож… Кой може да потвърди, че са мои?
— Ключарят — първо, а след туй и продавачът, от когото сте купили ножа. Аз вече опресних паметта им. Като застанат пред вас, тутакси ще ви познаят.
Той говореше сухо и твърдо, с ужасяваща точност. Данегр се бе сгърчил от страх. Нито следователят, нито председателят на углавния съд, нито прокурорът го бяха притиснали така здраво, нито пък бяха видели тъй ясно нещата, които и той самият вече не си спомняше много ясно.
И все пак се опита отново да се направи на безразличен.
— Това ли са ви доказателствата?
— Остава ми още едно. След престъплението сте си тръгнали по същия път. Но в дрешника ви е хванала паниката и е трябвало да се облегнете на стената, за да не паднете.
— Откъде знаете? — заекна Виктор… Никой не може да го знае.
— Правосъдието — не, на никого от тези господа от прокуратурата не можеше да хрумне идеята да запали една свещ и да огледа стените. Но ако бяха го направили, щяха да видят на бялата гипсова стена розово петно — слабо, но достатъчно ясно все пак, за да разкрие отпечатъка на вашия палец, на вашия все още кървав палец, който сте опрели на стената.
— А за вас не е тайна, че в антропометрията това е един от основните методи за установяване на самоличността.
Виктор Данегр беше мъртво блед. Капки пот се стичаха от челото му. Той гледаше с безумен поглед този странен човек, който припомняше престъплението му, сякаш е бил негов невидим свидетел.
Победен, безпомощен, той от месеци водеше битка с целия свят. Имате чувството, че с този човек не може да се бори.
— Ако ви предам перлата — поколеба се той, — колко ще ми дадете?
— Николко.
— Как! Вие се подигравате! Ще ви дам нещо, което струва хиляди и стотици хиляди, и нищо няма да получа?
— Ще получиш — живота си.
Нещастникът трепна. Гримодан прибави почти нежно: — Вижте, Данегр, тази перла няма никаква стойност за вас. Не можете да я продадете. За какво ви е?
— Има прекупвачи на крадени вещи… и някой ден все на някаква цена…