— Някой ден ще е твърде късно.
— Защо?
— Защо? Ами защото правосъдието пак ще ви пипне, и този път с доказателствата, които аз ще му предоставя: ножа, ключа и отпечатъка от палеца — този път сте вътре, човече.
Виктор обви глава с двете си ръце и се замисли. Чувствуваше се загубен, наистина безвъзвратно загубен, но в същото време го обземаше голяма умора, една безкрайна нужда от покой и забрава.
Измънка:
— За кога я искате?
— Тази вечер, до един час.
— Иначе?
— Иначе пускам в пощата до прокурора на републиката това писмо, което ви изобличава.
Данегр си наля две чаши вино, изпи ги на един дъх и се изправи:
— Платете сметката и да тръгваме… до гуша ми дойде тази проклета история.
Беше вече нощ. Двамата се спуснаха по улица „Льопик“ и по околните булеварди се отправиха към „Етоал“. Вървяха мълчаливо, Виктор — много уморен и прегърбен.
До парка Монсо той рече:
— До къщата е…
— Няма съмнение! Преди да ви арестуват, сте излизали само до магазина за тютюн.
— Стигнахме — каза Данегр с глух глас.
Минаха край оградата и пресякоха една улица, в ъгъла на която се намираше магазинът за тютюн. Данегр спря — като човек, който не може да продължи. Краката му се подкосяваха. Строполи се на една скамейка.
— Е? — попита неговият придружител.
— Тук е.
— Тук? Какви ми ги дрънкате?
— Да, тук, пред нас.
— Пред нас? Чуйте, Данегр, не трябва… — Повтарям би, че е тук.
— Къде?
— Между две павета.
— Кои?
— Търсете.
— Кои? — повтори Гримодан. Виктор не отговори.
— А, чудесно! Искаш, да ме разиграваш, човече.
— Не… но… ще пукна от глад.
— И какво, колебаеш ли се? Добре, ще бъде добрият принц. Колко ти трябват?
— Колкото за един емигрантски билет до Америка.
— Съгласен.
— И банкнота от сто франка за първите разходи. — Две ще ги имаш, две. Говори.
— Пребройте паветата вдясно от водосточната шахта. Намира се между дванайстото и тринадесето.
— В канавката?
— Да, до тротоара. Гримодан се огледа Хора минаваха, трамваи… Но какво пък! Кой би могъл да се усъмни?…
Той отвори джобното си ножче и го пъхна между дванадесетото и тринадесетото паве. — А ако не е тук?
— Ако никой не ме е видял, като се наведох и я пъхнах. Тя е още там.
Възможно ли беше да е още там? Черната перла, натикана в калта, на разположение на първия срещнат! Черната пер ла… цяло състояние!
— На каква дълбочина?
— На около десет сантиметра.
Той задълба в мокрия пясък. Върхът на ножчето се опря в нещо. Разшири с пръсти отвора. Забеляза черната перла.
— Дръж си двестата франка. Ще ти пратя билета за Америка.
На следния ден „Еко дьо Франс“ публикува следното съобщение, препечатано в целия свят:
От вчера прочутата черна перла е в ръцете на Арсен Люпен, който я отне от убиеца на графиня д’Андийо. Не след дълго копия от тази скъпоценност ще бъдат изложени в Лондон, Санкт-Петерсбург, Калкута, Буенос Айрес и Ню Йорк.
Арсен Люпен очаква деловите предложения, които биха му направили заинтересуваните лица.
— Ето как престъплението винаги се наказва, а добродетелта се възнаграждава — заключи Арсен Люпен, когато ми разкри скритата страна на случая.
— И ето как под името Гримодан, бивш инспектор от полицията, вие бяхте избран от съдбата, за да отнемете от престъпника придобивката от неговото злодеяние.
— Точно така. И признавам, това е едно от приключенията, с които се гордея най-много. Четиридесетте минути, които прекарах в апартамента на графинята, след като установих смъртта й, са един от най изненадващите и най-незабравимите в живота ми. За четиридесет минути, затънал в най заплетената ситуация, аз възстанових престъплението, уверих се по няколкото признака, че виновникът не може да бъде друг освен прислужника на графинята. И накрая разбрах, че за да получа перлата, трябва прислужникът да бъде арестуван — и оставих копчето от жилетката. Но разбрах и друго: че не трябва да открият неопровержими доказателства за вината му — и прибрах забравения на килима нож отнесох забравения на бравата ключ, заключих два пъти вратата и изтрих следите от пръстите в дрешника. Според мен това бе един от тези редки проблясъци…
— Гениални — прекъснах аз.
— Гениални, ако щете, които не биха споходили ума на всеки срещнат. Да открия за една секунда двата етапа на проблема — арест и оправдаване, — да си послужа с внушителния апарат на правосъдието, за да подлудя моя човек, да го доведа до затъпяване, накратко — да го докарам до такова състояние, че щом се освободи, незабавно, фатално да попадне в доста примитивната примка, която му готвех!…