— По дяволите — каза Велмон, — това е лош знак. Само че не е достатъчен, за да се вика Шерлок Холмс.
— Разбира се, това не би било достатъчно, ако не се беше случило и друго едно събитие, което обяснява истинския смисъл на онова, което ви разказах. В Националната библиотека съществуваше един втори екземпляр от тази хроника, но двата екземпляра се различаваха по някои подробности на подземния проход разположението на общия поглед и на една стълба — и някои забележки, не печатани, а изписани с мастило, и къде повече, къде по-малко поизтрити. Знаех тези подробности и знаех, че окончателният чертеж не може да бъде възстановен, освен след много внимателно съпоставяне на двете карти. И ето че в деня след изчезването на моя екземпляр някакъв читател поискал другия, в Националната библиотека, и го отнесъл, без да са могли да установят как е станала кражбата.
Възклицания посрещнаха тези думи.
— Този път работата става сериозна.
— Така че този път — каза Дьован — полицията се раздвижи, засякоха показанията, но впрочем и това не даде никакъв резултат.
— Както винаги, щом обектът е Арсен Люпен. — Именно. Тогава ми хрумна да потърся помощта на Шерлок Холмс, които ми отговори, че изпитва голямо желание да влезе в контакт с Арсен Люпен.
— Каква слава за Арсен Люпен! — възкликна Велмон. — Но ако нашият национален крадец, както го наричате, няма никакви проекти по отношение на Обениврюстик, какво ще прави Шерлок Холмс?
— Има още нещо, което живо ще го заинтересува: откриването на подземието.
— Как, нали ни казахте, че единият от входовете е в полето, а другият точно в този салон!
— Къде? На кое място в салона? Линията, която изобразява сутерена на картите, наистина свършва в едно кръгче, обозначено с главните букви „К.Г.“, което явно означава кулата Гийом. Но кулата е кръгла и кой би могъл да определи от кое място на този кръг започва чертежът на скицата.
Дьован запали втора пура и си наля чаша бенедектин. Засипаха го с въпроси. Той се усмихна, щастлив от породения интерес. Накрая рече:
— Тайната е погребана. Никой в света не я знае. От баща на син, според легендата, могъщите владетели си я предавали на смъртния одър, до деня, в който на Жофроа, последния с това име, му отсекли главата на ешафода на 7 термидор, година II, на деветнадесетгодишна възраст.
— Но през миналия век трябва да са търсили?
— Търсили са, но напразно. Аз самият, след като купих замъка от пра-пра-племенника на члена на Конвента Лерибор, наредих да се направят разкопки. И за какво? Имайте предвид, че тази кула, заобиколена с вода, е свързана със замъка само в една точка и че следователно подземието минава под бившия защитен ров. В плана на Националната библиотека има четири стълбища с четирийсет и осем стъпала, което предполага повече от десет метра дълбочина. А мащабът, приложен към другия план, определя разстоянието — двеста метра. Всъщност разковничето е тук, между този под, този таван и тези стени. Бога ми, чудя се дали да не ги разруша, признавам.
— И няма друга следа.
— Никаква.
Абат Жели възрази:
— Господин Дьован, ние трябва да се съобразим с два цитата.
— О! — възкликна Дьован, смеейки се. — Господин енорийският свещеник е любител на архиви, голям читател на мемоари и всичко, свързано с Обениврюстик, го въодушевява. Но обяснението, за което говори, само още повече заплита нещата.
— Нещо друго?
— Държите ли?
— Извънредно много.
— Тогава ще научите, че двама крале на Франция са знаели ключа на тайната.
— Двама френски крале?
— Анри IV и Луи XVI.
— Не са случайни хора. Как го е узнал господин абатът?…
— О, много просто — продължи Дьован. — В деня преди навечерието на битката при Арк крал Анри IV дошъл на вечеря и спал в този замък. В единадесет часа вечерта Луиз дьо Танкарвил, най-красивата дама на Нормандия, била доведена при краля през подземния вход със съучастничеството на херцог Едгар, който по този начин издал семейната тайна. Тази тайна Анри IV поверил по-късно на своя министър Сюли, който разказва случката в своите „Кралски стопански сметки“ без друг коментар освен следната неясна фраза:
Брадвата се върти във въздуха, който трепти, но крилото се отваря и се стига до господ.
Настъпи мълчание и след това Велмон се разсмя:
— Не е особено ясно.
— Нали? Господин кюрето мисли, че Сюли е записал отговора на загадката, без да издава тайната на писарите, на които е диктувал мемоарите си.
— Остроумна хипотеза.
— Признавам, но какво означава брадвата, която се върти, и птицата, която отлита.
— И какво стига до господа?