— Мистерия! Велмон подхвана:
— А добрият Луи XVI, и той ли е приемал някоя дама, та е поискал да се отвори подземният вход?
— Не зная. Всичко, което може да се каже, е че Луи XVI е бил в Обениврюстик през 1784 година и че прочутият железен скрин, намерен в Лувър след доноса на Гамен, е съдържал един лист с тези написани от него думи: „Обениврюстик: 2-6-12.“
Орас Велмон избухна в смях:
— Победа! Мракът все повече и повече се разсейва. Две по шест прави дванадесет.
— Смейте се, колкото желаете, господине — рече абатът, — това не пречи в тези два цитата да се крие решението и някой ден ще се намери човек, който ще успее да ги дешифрира.
— Шерлок Холмс на първо място — каза Дьован. — Освен ако Арсен Люпен не го изпревари. Как мислите, Велмон?
Велмон се изправи, сложи ръка на рамото му и заяви:
— Мисля, че в данните от вашата книга и в екземпляра от библиотеката липсваше едно извънредно важно сведение, което вие имахте добрината да ми дадете. Благодаря ви.
— Което значи?
— Което значи, че сега, след като брадвата се завъртя, птицата избяга и две по шест прави дванадесет, остава само да започна да действувам.
— Без да губите нито секунда.
— Без да губя нито секунда! Нали трябва тази вечер, сиреч преди да пристигне Шерлок Холмс, да обера вашия замък?
— И от това следва, че времето ви е малко. Искате ли да ви закарам?
— До Диеп?
— До Диеп. Ще използвам да доведа на връщане г-н и г-жа д’Андрол и едно младо момиче, тяхна приятелка, които пристигат с влака в полунощ.
И обръщайки се към офицерите, Дьован добави: — Впрочем ще се видим всички тук утре на обяд, нали, господа? Разчитам на вас, тъй като замъкът трябва да бъде обкръжен и превзет с щурм от вашите полкове точно в единадесет часа.
Поканата бе приета, разделиха се и малко по-късно една кола „Етоал д’Ор“ 20–30 отнасяше Дьован и Велмон по пътя за Диеп. Дьован остави художника пред казиното и отиде на гарата.
В полунощ неговите приятели слязоха от влака. В дванадесет и половина автомобилът премина вратите на Обениврюстик. В един часа, след лека вечеря в салона, всички се прибраха по стаите. Малко след това светлините угаснаха навсякъде. Дълбоката тишина на нощта обгърна замъка.
Но луната разпръсна облаците, които я забулваха, и през два от прозорците изпълни салона с бледа светлина. Това трая миг. Много бързо луната се скри зад завесата на хълмовете. И настъпи тъмнина. Стана още по тихо от сгъстения мрак. От време на време само поскърцваха мебели или прошумоляваха тръстики в блатото, което миеше старите стени със зелените си води.
Стенният часовник ронеше безкрайната броеница на секундите. Отмери два часа. След туй секундите отново западаха, забързани и монотонни, в тежкия покой на нощта. После удари три часът.
Внезапно нещо изщрака както се вдига и спуска диск на железопътна сигнализация, когато преминава влак. Тънка струя светлина проряза салона от край до край като стрела, оставяща след себе си искряща следа. Тя идеше от предния жлеб на една колона, която подпираше отдясно фронтона на библиотеката. Светлината замря като ослепителен кръг върху едно срещуположно пано, после се разходи във всички посоки като неспокоен поглед, който се взира в мрака, изчезна, за да се появи отново, а в това време една цяла част от библиотеката се завърташе около себе си и разкриваше един широк сводест отвор.
Влезе човек с електрическо фенерче в ръка. И още един, и трети изскочиха, понесли въжета и различни инструменти. Първият огледа стаята, ослуша се и каза:
— Викнете приятелчетата.
Приятелчетата дойдоха през подземния проход — осем яки здравеняци с енергични лица. Пренасянето започна.
Стана бързо. Арсен Люпен минаваше от една мебел на друга и в зависимост от размерите и от художествената им стойност или ги помилваше, или ги осъждаше:
— Носете!
И предметът биваше отнасян, погълнат от зеещата паст на тунела.
Така бяха измъкнати шест кресла и шест стола стил Луи XVI, стенни килими от Обюсен, полилеи с подписа на Гутиер, два Фрагонара, един Натие, един бюст от Удон, статуетки. Понякога Люпен се спираше пред някой великолепен шкаф или огромна картина и въздишаше:
— Много е тежък този… много е голям… колко жалко! И експертизата продължаваше.
За четирийсет минути салонът бе „разчистен“, според израза на Арсен. И всичко стана изрядно, без никакъв шум, сякаш предметите, които тези хора изнасяха, бяха обвити с дебел слой памук.
На последния от тях, който носеше стенен часовник с подписа на Буй, той нареди:
— Няма нужда да се връщате. Разбрахме се, нали? Щом натоварите камиона, изчезвате незабавно в плевнята в Рокфор.